Виктор Пелевин - Коледен киберпънк, или „КН-117.DIR“

Изглежда това е единствената повече или по-малко забележима следа, която остави след себе си Ванюков. Може още да добавим, че през краткия период на неговото управление петроплаховските вестници наричаха Ванюков меценат и филантроп: тези два епитета — пък ако ще не съвсем адекватни и заслужени — бяха награда за ролята, която той изигра в съдбата на бултериера Муму. С една дума, ако не бяха чудовищните събития, до които доведе повредата на компютъра в кметството, в историята на Ванюков не би имало нищо необичайно или забележително.

Както всички млади технократи, Ванюков се отнасяше към компютъра с голям пиетет и се стараеше максимално да облекчи живота си с негова помощ. Всички сведения, касаещи многостранната му дейност, бяха въведени в няколко различни бази данни, до някои от които можеше да се получи достъп само с парола. Комплектът от програми-организатори и вграденият календар на практика изпълняваха вместо Ванюков цялата му рутинна ежедневна работа. Присъствието в офиса на самия Ванюков не беше задължително и затова рядко; информацията по спешни дела идваше до него едновременно на няколкото висящи на колана му пейджъра (един от тях, със златен двуглав орел на бял фон, за цялото време бе звънял само два или три пъти), а с останалите неща добре се справяше секретарката. Работният ден в кметството обикновено започваше с това, че тя включваше компютъра и разпечатваше списъка с програмата за деня. Например когато разпечатката казваше, че трябва да се проконтролира хода на подготовката за отоплителния сезон, да се вземе рекет от грузинския ресторант и да се полеят цветята, тя спокойно пращаше първите две съобщения по съответните инстанции, вземаше буркан и тръгваше към чешмата за вода.

Примерно така се случи всичко и в оня злополучен ден, когато под пластмасовия череп на компютъра вече бяха станали няколко обширни електронни инсулта. Ванюков още не беше излязъл от новогодишния запой, работата в офиса се движеше от секретарката: градът зад прозореца, посипан от сребристия сняг, беше тих, светъл и загадъчен.

Започна се с това, че една бригада строителни работници (ако се изразим по-просто — три жени с оранжеви ватенки, като онези, дето вечно трошат с лостове леда покрай шосетата) получи много странно разпореждане на бланка от кметството. Тази бланка съдържаше недвусмисленото указание „махайте Кишкеров“; разпореждането беше подписано „Шурик Спиноза“.

Трябва да отбележим, че и тези жени, и всички останали знаеха какъв точно е кметът Ванюков. Всичко свързано с него беше окръжено от мрачен и хипнотичен ореол. И много служители в кметството дълбоко в душата си се надяваха, че Ванюков се вглежда внимателно в тях, и ако минат през някакъв неизвестен тест, ще дойде моментът, когато Ванюков ще ги изведе от полуголите сиви делници във вълшебния и страшен свят на тайнствените „върхове“. Както се изясни, примерно такава надежда — още по-трогателна заради крайната си нелепост — живееше и в тези бедни жени, отровени от мексиканските сериали и радиоактивното цвекло. Те добре знаеха кой е този Кишкеров — той беше един от най-сериозните хора в Петроплаховск, което се виждаше най-малкото от това, че се бе решил на конфликт с кметството. Трябва да кажем, че не беше никак просто да бъде „махнат“ той, понеже имението му се намираше под силна охрана: телохранителите, които откриха неговото помляно с лостове тяло в бараката за градински инвентар, дълго не можеха да разберат как се е случило това; никой от тях дори не си помисли, че трите мрачни жени, дошли да разчистят пътеките в градината, могат да имат някакво отношение към това. Между другото, тъкмо сега ни мина през ума, че тези жени може да са били движени не от някаква несбъдваема и романтична надежда за нов живот, а просто от трудова дисциплина, на която бяха свикнали още от съветско време.

Едновременно с това четирима работещи за Ванюков професионални убийци, които убиваха времето си в билярдната на един извънградски пансионат с диетична кока-кола и вестник „Съвършено секретно“, получиха лист хартия, високомерно подписана „кмет Ванюков“. Записката в рязка форма изразяваше искането до вечерта на централната улица да не остане нито една буца 2 2 В оригинала — „бугор“ (неравност, издатина). Едновременно в руския криминален жаргон „бугор“ означава човек с определено място в престъпната йерархия — близък помощник на мафиотски бос. . Убийците бяха хора с опит, но тук дори те трябваше да се почешат по главите. Само списъкът на „буците“, имащи офиси или някакъв бизнес на централната улица (която така се и наричаше — Централна), зае две страници. Затова на килърите им се наложи спешно да се обърнат за помощ към една приятелска групировка. Няма да описваме още веднъж чудовищните убийства, които станаха в този ден на Централната улица. Телевизията, жадна за зрелища на чужди страдания, много пъти показа в какво се беше превърнала улицата, след като по нея бе преминала кавалкада от джипове с убийци. Наистина, има нещо безсрамно в ентусиазма, с който младият телекореспондент обясняваше коя сграда е разбита с обикновен взрив „Шмел“, коя фасада е надупчена с „Муха“ и защо секретното средство „Потьомкин“, разрушавайки всички вътрешни прегради, оставя съвършено непокътнати външните стени на къщите.