Майкъл Периш - Сред белия ад

— Какво става с оръжията ми? — попита той.

— Няма да са ти нужни — увери го Сам. В гласа й се долавяха тъжни нотки. — Вече не…

Мат събра смелост, дръпна настрана кожената завеса, която затваряше входа на пещерата, и влезе в полумрака, който цареше зад нея.

Мина известно време, докато очите му привикнат към оскъдната светлина. Тогава видя в мрака да проблясват две студени очи и остри като ножове зъби в ужасната, раззината паст.

Потресен отскочи назад, когато забеляза гигантските контури на чудовището, което стоеше пред него в полумрака.

Беше нарка-то!

Само ръстът му трябваше да има около три метра, снагата му наподобяваше тази на горила. Бялата му козина беше дълга и рошава, лапите завършваха с хищни нокти. Вонеше на смърт и тление.

Тогава, след като преодоля първоначалната си уплаха, на Мат му стана ясно, че звярът не се помръдва. Слисан, той се приближи, погледна в студените очи на хищника — и установи, че у него вече няма и капчица живот.

Нарка-то беше мъртъв!

Смаян, Мат заобиколи звяра, видя, че гигантският торс на животното е монтиран върху дървена подставка с колела. Чрез механизъм, който се намираше в гърба на чудовището, можеха да се задвижват нагоре-надолу лапите му.

— Дявол да го вземе — изплъзна се от устата на Мат, — какво означава това?

— На нашия език нарка-то означава „закрилник на нарките“ — обясни Сам, която незабелязано бе влязла и гледаше със страхопочитание огромното животно. — В продължение на много поколения нарка-то е бил покровител на нашия народ. Обръщаше враговете ни в бягство, предпазваше ни от вреди и се грижеше да живеем в мир.

— Какво се е случило? — попита Мат, който се досети, че зад това се крият много повече неща, отколкото предполагаше първоначално.

— Умря — обясни просто Сам. — След като в течение на много човешки животи е бил закрилник на нарките нарка-то умря.

— Разбирам. И от какво умря?

— Беше стар — отвърна младата жена. — Вудан го взе при себе си.

Мат кимна. Постепенно започна да разбира нещата.

— Тогава няма… няма истински нарка-то? — осведоми се той, невярващ.

— Имаше го — увери го Сам. — Докато умря. Това стана преди трийсет дни.

— Но тогава… — На Мат му се замая главата, когато събра две и две. Самият той се намираше в планината едва от два дни — значи Аруула и той бяха попаднали на този макет. Гордостта му се бунтуваше, че е бил измамен от плашило от дърво и кожа с козина. От друга страна, по време на снежната буря те повече успяха да чуят, отколкото истински да видят този нарка-то…

— Как е възможно това? — попита неразбиращ.

— Хората виждат онова, което искат да видят — отвърна кратко Сам. — Всеки знае легендата за нарка-то. Тя ни предпазва и след смъртта на нашия закрилник.

— Генерал Алкам казва, че нарка-то убил безброй друмници.

— Алкам лъже — отвърна Сам невъзмутимо. Очевидно за нея генералът не беше непознато лице. — Нарка-то никога не е навредил на някого, който е идвал при нас с мирни намерения. Само спрямо враговете ни не признаваше никаква милост.

— А, така значи. — Мат поклати ядосано глава, почувства се здравата изигран. — Посочи ми едно основание да ти повярвам настоя той. — Първо ме правите на глупак с някакъв си макет, после ме пленявате и отравяте. Не е кой знае колко добро начало за приятелство.

— Съжалявам за онова, което се случи — каза младата жена и Мат беше принуден да признае, че звучеше искрено.

— Тогава ми кажи къде е Аруула — настоя той. — Щом като нарка-то въобще не съществува, трябва вие да сте я отвлекли!

— Все още нищо не си разбрал — констатира Сам със съжаление.

— Не, не разбирам — потвърди Мат гневно. Всичката тази главоблъсканица започна да му лази по нервите. Загрижеността за Аруула почти го подлудяваше.

— Обичаш я, нали? — попита Сам.

— Какво? — Мат беше слисан.

— Твоята спътница… Аруула. Обичаш я.

— Ами — отговори Мат уклончиво, — тя е моя спътница. Отговорен съм за нея.

— Тя не е тук — увери го младата жена. — Алкам те е измамил. Както мами всички.

— Докажи го — настоя Мат. — Защо Алкам ще ме лъже? И защо иска да убие нарка-то, ако съществото не иска никому да навреди?

— Бих могла да ти го докажа — отвърна Сам, — но това е тайна. Ти си чужденец. Не мога да ти я разкрия.

— Какво ще загубиш от това? — попита Мат. — Ако имаш чувството, че не можеш да ми се довериш, лесно можеш да ме накараш да млъкна. Ако не ми дадеш противоотровата, няма да мога да го разкажа на никого.