Майкъл Периш - Сред белия ад

Младата жена, изглежда, размисли над думите му. По красивото й лице пробяга тайнствена мимика.

— Добре тогава — каза накрая. — Ще ти разкрия тайната на нарките…

Докато минаваха през селото, Мат чувстваше подозрителните погледи на жителите. Долавяше недоверието, с което се отнасяха към него. Непрекъснато виждаше как се подбутват един друг и си нашепват нещо за него. При това често дочуваше името „Алкам“.

Каквото и да искаше да му покаже Сам — изглежда, беше много важно за нарките. И Алкам, види се, искаше да го притежава…

Мощните, надвесени скали, които бяха далеч по-високи от селото, го ограждаха от изток. Мат видя, че в стръмно извисяващата се скална стена зееше неколкометрова пукнатина, от която нахлуваше топъл въздух, който вследствие на студа се кондензираше във вид на бяла пара. Пред пукнатината стояха на стража неколцина мъже, облечени в кожени дрехи и въоръжени с арбалети.

— Стой! — каза един от тях, когато Сам и Мат се приближиха.

Дъщерята на старейшината, която очевидно заемаше особено положение сред племето, пристъпи напред и размени няколко думи със стражите. Мъжете удостоиха Матю с недоверчиви погледи, но после се отдръпнаха настрана, за да пропуснат двамата да минат.

Мат последва Сам през цепнатината в изпълнения с пара полумрак, който беше наситен с влажен и топъл въздух. Пред тях се простираше огромна пещера, по чийто таван висяха големи сталактити. Из въздуха се носеше миризма на сяра, при това се чуваше плисък на вода. Тук цареше странна зеленикава светлина, но Мат не можеше да открие източника й.

Сам запали една от факлите, които бяха на разположение при входа на пещерата, и даде знак на Мат да я последва.

На светлината на факлата навлязоха по-дълбоко в сводестото помещение и Мат видя, че някакъв поток лъкатуши през пещерата. Водата бликаше, надигаха се въздушни мехурчета очевидно резултат от отделящите се във вътрешността на земята газове.

Накрая стигнаха до брега на малко подземно езеро — и Мат разбра откъде идеше зеленикавата светлина. Всичката вода изглеждаше като един-единствен източник на светлина, която се разпространяваше във вид на равномерно сияние. Но откъде ли идваше? За електрическа светлина не можеше да става и дума. Може би фосфоресцирщи частици във водата…?

Сам пристъпи до езерото, остана до брега му. Пъхна факлата в предвидената за целта стойка в скалата и направи дълбок поклон.

— Какво означава това? — попита Мат.

— Това е начинът, по който изразяваме страхопочитанието си към извора. Той е дар лично от Вудан.

— Тъй ли? — Мат се съмняваше, че някакъв бог е накарал извора да потече. Спомни си за гейзерите и изворите, които бе видял преди много време в парка Йелоустоун. На времето си индианците също го почитали като свещено място — очевидно и нарките плащат дан на същата заблуда, утвърждавана още и от зеленикавото сияние.

— Значи това била голямата ви тайна? — каза Мат леко разочарован. — Светещ горещ извор?

— Той е съкровището на нашия народ — потвърди Сам сериозно. — Заради него Алкам иска да ни унищожи.

Мат въздъхна, поклати глава. От неговото време може би са изминали много столетия — а все още хората се биеха по същите глупави причини.

— Защо просто не му отстъпите извора? — попита Мат с въздишка. — Щяхте да построите селото си някъде другаде и щяхте да сте спокойни.

— Защото не бива да го правим — отговори Сам.

— Разбирам. — Мат кимна. — Вудан ви е поставил задачата да браните извора. Затова оставате тук.

— Точно така е — потвърди Сам, без да забележи хапливия сарказъм в думите на Мат. — Силите на извора никога не бива да попаднат в чужди ръце. Последиците от това биха били само смърт и погибел.

— Силите на извора ли? — Мат наостри слух.

— Това е истинската тайна на нарките — отговори Сам загадъчно. Тогава посегна към колана си, извади ножа — и още преди Мат да успее да предприеме нещо против това, разряза подлакътницата си. Червен жизнен сок бликна оттам и опръска пода, по който, както Мат сега видя, имаше безброй тъмни петна.

Кръв…

— О, Господи! — извика той ужасен. — Какво направи?

— Аз… ти разкривам… нашата тайна — изрече Сам, надвивайки болката си. Сложи ножа настрана, падна на колене и се надвеси над бълбукащата вода. Тогава потопи в нея до лакът ранената си ръка.

Водата засъска и забълбука още по-силно. Изгубил ума и дума, Мат гледаше втренчено младата жена, чието болезнено изражение на лицето постепенно се успокои. Накрая Сам се изправи и пристъпи към него, протегна ръката си.