Майкъл Периш - Сред белия ад

— В моя лагер. Аз съм генерал Алкам фон Асмарк.

— Приятно ми е — отвърна Мат стенейки и разтри болящия го череп. — Името ми е Мат… Маддракс. — „Божественото“ му име имаше едно предимство — можеше да се изговори и с понатежал език.

— Маддракс имаше голям късмет — потвърди генералът с кимване. — Ако моите хора не го бяха намерили в ледената пустош, щеше ужасно да замръзне — или да стане жертва на нарка-то.

Нарка-то!

Мат рязко се изправи, мигом стана напълно буден. Изведнъж в съзнанието му се върна споменът за последните събития. Мъглата, падането, отчаяните викове на Аруула…

— Алкам знае — отговори генералът и направи скръбна физиономия — и няма добри новини за Маддракс.

— Какво ще рече това?

— Моите хора са наблюдавали как жената е била отвлечена.

— Отвлечена? От кого?

— От звяра нарка-то. От ужасното животно, което обитава тези планини.

— Не! — Мат поклати упорито глава, почувства как го обзема паника. — Не може да бъде!

— Това е истината — увери го генералът и подаде на Мат някакъв продълговат предмет. — Това са намерили хората ми в снега, недалеч от ямата, в която лежеше ти.

Мат го пое и с ужас установи, че става дума за кожената ножница, която Аруула носеше на гърба си. Ремъците бяха разкъсани и в горния си край кожата беше изцапана с кръв кръвта на Аруула…

Мат стисна юмруци. Бореше се с болката и скръбта, които бяха на път да го завладеят.

Аруула беше мъртва. Бе станала жертва на страшния звяр, а той не успя да го предотврати. Ако не беше паднал в проклетата яма…

— Алкам може да разбере Маддракс — уверяваше го генералът състрадателно. — И той е загубил много приятели заради звяра. Но може би не е много късно. Може би все още има надежда за жената…

— Какво? — Мат вдигна поглед.

— Моите хора и аз сме тук, за да преследваме нарка-то. Твърде дълго всяваше страх и ужас сред народа ни. От седем луни сме по петите му и макар че все още не сме успели да го заловим, научихме доста неща за него. Известни са ни навиците му и знаем, че никога не разкъсва жертвата си на самото място, а я замъква в пещерата си, за да я изяде. Значи спътницата на Маддракс може да е още жива — макар че възможността…

Мат нямаше нужда да размисля дълго. Без много да умува смъкна краката си от нара, на който лежеше и се изправи.

— Къде мога да намеря леговището на нарка-то? — попита той генерала.

— Маддракс не знае с какво се захваща. Звярът е опасен и хитър. Двайсетина от най-добрите ми воини станаха негова жертва.

— Въпреки това — изръмжа Мат. — Ще се опитам да измъкна Аруула оттам.

— Маддракс напълно ли е сигурен в това?

— Да, по дяволите. — Мат кимна решително. Знаеше, че я. Аруула не би се бавила и секунда, ако беше на неговото място Мисълта, че тя е в лапите на това животно, почти го влудяваше. Ако съществуваше дори и най-малка вероятност да е все още жива, трябваше да направи всичко възможно, за да я намери. Нямаше време за губене…

Скочи на крака и установи, че коленете му са твърде омекнали.

— Маддракс е все още твърде слаб — констатира генералът.

— Знам — потвърди Мат, — но аз трябва да се опитам да освободя спътницата си. Тя би направила същото за мен.

— Алкам разбира. — Генералът кимна.

— Имах при себе си багаж — рече Мат. — Екипировка…

— Всичко е запазено за Маддракс — увери го Алкам. — Може да си го вземе по всяко време.

— Благодаря.

С несигурни крачки Мат напусна палатката на генерала, за да зяпне от почуда навън.

— По дяволите! — изплъзна се от устата му. Намираше се посред солиден военен лагер, с ограда от яки греди, разположен в покрита със сняг падина. Наоколо се извисяваха сивите, стръмни зъбери на планините.

Палатката на Алкам се намираше в средата на лагера, беше заобиколена от безброй други със същата конструкция, но по-малки и по-ниски — жилищата на подчинените му командири и на воините. Между тях Мат видя военни машини от всякакъв вид: катапулти и копиемети, с които се занимаваха хора, облечени като Алкам и с шлемове на главите.

Но най-вече Мат се удивляваше на гигантските създания, които бяха държани в голяма кошара в края на лагера и очевидно служеха на войниците на Алкам като ездитни и товарни животни.

— Мамути — изплъзна се от устата му, докато втренчено гледаше силните животни с техните космати кожи и дългите им извити бивни.

— Ефранти — поправи го Алкам, който беше излязъл от палатката след него и с гордост оглеждаше лагера. — Това, което Маддракс вижда, е могъщата военна сила на Асмарк. Ние потеглихме, за да убием нарка-то. Прекалено дълго време звярът прави проходите несигурни. Вече безброй странници са станали негова жертва.