Майкъл Периш - Сред белия ад

Падаха! В облак от сняг и леден прах се пързаляха, претъркаляха се и падаха надолу по склона, многократно се преобръщаха в твърдия замръзнал сняг.

По едно време Мат успя да спре главоломния си устрем към долината и отново да се изправи на крака — но от Аруула нямаше и следа! Сепна се, завъртя се по своята ос — но никъде в гъстата мъгла не можеше да открие спътницата си.

— Аруула! — извика той, отначало приглушено, после все по-силно. — Аруула, къде си?

— Маддракс! Тук съм, тук… Ааах!

Викът на младата жена внезапно замря, премина непосредствено в ожесточен боен вик.

Мат почувства как в жилите му се влива адреналин. Мускулите му се напрегнаха, изхвърлиха го в посоката, където зад матовото було предполагаше, че се намира спътницата му.

— Аруула! — извика той. — Идвам…!

Писъкът на жената воин изпълни студения въздух, отекна в тесните скални стени. Мат само можеше да се надява, че бяга в правилната посока. С „Берета“-та в ръце заслиза с широки крачки по склона, готов да се притече на помощ на Аруула, когато внезапно загуби почва под краката си.

Замръзналият сняг под него подозрително изпука — и се счупи като тънко стъкло. Мат изруга, опита се да се залови за нещо… ала ръката му остана празна.

Под него зейна тъмна пропаст и го погълна, преди да успее да предприеме нещо. В следващия миг падаше в безкрайна бездна.

„Вълча яма!“ — мина му през ума, докато тъмната скала профучаваше покрай него, а небето отгоре избледняваше в някакъв все по-смаляващ се отрязък.

Тогава стигна до дъното на ямата.

Мат чу как всяка кост от тялото му изпука, когато се стовари върху твърдата скала, главата му се трясна в коравото дъно и пред очите му изскочиха звезди.

Последното нещо, което чу, преди да загуби съзнание, бяха отчаяните писъци на Аруула.

Краката, които се приближаваха с тромави крачки по хваналия ледена кора сняг, бяха увити в гъста козина. Притежателите им вървяха в индийска нишка, като непрекъснато се стремяха да стъпват безшумно. Носеха със себе си дълги копия, които в снега им служеха същевременно и като пътнишка тояга.

Мъжете се задъхваха, докато изкачваха стръмния склон. Приближиха се до вълчата яма, в която лежеше в безсъзнание мъж — мъж, какъвто никога досега не бяха виждали.

Участниците в командата с почуда гледаха надолу.

— Той е различен — каза някой, сочейки светлата кожа и странния костюм на чужденеца.

— Силен е — каза друг, с поглед вперен в странното нещо, което чужденецът стискаше в ръката си. — Той повелява на гръмотевиците.

— Ще ни бъде полезен — рече трети, който пристъпи към края на ямата с триумфално ухилено лице. — Извадете го и го занесете в лагера…

Мат отвори очи.

Беше загубил всякаква представа за място и време. Нито знаеше къде се намира, нито колко време е бил в несвяст.

Объркан, установи, че лежи в нещо като палатка. Покривът, който беше опънат над него, изглежда, беше съшит от животински кожи и се поддържаше от дървени опори, на които бяха окачени всякакви инструменти и предмети. Различи една манерка, протегна ръка към нея.

— Вода…

Не успя да достигне манерката и отчаян се накани да се отпусне на постелята си, когато неочаквано му подадоха чаша с вода.

Мат не разпитва много-много откъде е дошла, взе я и жадно изгълта хладната течност, посмекчи малко болките на пресъхналото си гърло.

Едва тогава погледна, за да види кой е непознатият му благодетел.

Беше леко изненадан, когато съзря облечен като боец мъж.

Непознатият беше с исполинска, яка фигура и черна като катран коса, която стигаше до раменете му. Жилетката и гащите му бяха от обработена дивечова кожа, с и без козина, ботушите му — от щавена кожа с козина, навити по изкусен начин. Върху облеклото си мъжът носеше много парчета желязо, които приличаха на украсата на средновековни доспехи омацана ризница с някакъв странен символ, към това железни наръкавници и части от броня за краката. На главата му имаше шлем със същия символ и с кожена декорация.

Лицето му беше почерняло от слънцето и загрубяло от вятъра, очите му — големи и изпъкнали — непрекъснато преценяваха Мат.

— Надявам се, че си добре — каза мъжът на език, наподобяващ онзи в южните земи, само с по-голям примес от немския.

Наред с френския Матю владееше доста добре и немски език, в края на краищата частта му беше дислоцирана в Берлин. Затова му беше лесно да разбира мъжа.

— Благодаря — отвърна Мат. Непознатият, изглежда, го разбираше. — Къде съм? — осведоми се Мат по-нататък.