Майкъл Периш - Сред белия ад

Мат изтръпна, когато си помисли за бедните хорица, станали жертва на нетарака. Тук, дълбоко под скалите, в тази тъмна, воняща дупка бяха намерили ужасната си смърт.

Рязко се обърна и напусна плъшето гнездо. При трупа на нетарака спря още веднъж и измъкна ножа си. Ако той и Аруула искаха да имат някакъв шанс да се измъкнат от тази ледена пустош, трябваше да бъдат подготвени…

Мат се изплю и преодоля отвращението си, наведе се и с прецизни разрези започна да сваля кожата на убития тарак от все още топлото му тяло. Както го бе направил според наставленията на баща си при един ловен излет върху заек. Оттогава намрази тази работа и занапред отказваше да дере животно.

Досега…

Беше страшно кървава работа. Мат се чувстваше като касапин. Накрая държеше кожата в ръце, изостави голата, воняща мърша на тарака в мрака зад себе си и се отправи по обратния път към Аруула.

Жената воин беше пазила хранителните припаси, както й бе наредил, но по израза на лицето й успя да разбере, че е била загрижена за него и че не един път си е помисляла да го последва. Отиде при него и радостно го поздрави, с учудване гледаше кървавата тарашка кожа в ръцете му.

— Достойна победа — констатира тя.

— Не — отвърна съвсем тихо Мат, — проклета свинщина.

Бурята продължаваше да вилнее. Матю хвърли един поглед навън. Междувременно бе настъпила нощта.

Той предложи да поеме първата смяна на пост — само за, в случай че в мрака дебнат още неприятни изненади или нарка-то отново се появи.

Докато Аруула се зави в кожите и легна да спи, Мат се зае от клони и от кожата на тарака да направи снегоходки, които щяха да облекчат придвижването им по дълбокия сняг. Много пъти се сепваше по време на работата си, струваше му се, че е видял нещо — но всеки път това бяха менещите сенки, които трепкащият огън хвърляше върху стената на пещерата.

Около полунощ Аруула се събуди и го смени.

Мат легна и затвори очи, за да си поотдъхне малко. Мислите му бяха потънали в мрака, кръжаха около тараци и андрони, около страшна снежна буря и отвратително чудовище на име нарка-то.

По едно време заспа.

Беше неспокоен, навестяван от кошмари сън, но продължи до сутринта.

Когато отвори очи, вън вече беше светло. Бяла слънчева виделина нахлуваше през входа на пещерата, срещу който се очертаваше прекрасният силует на Аруула.

— Добро утро — каза младата жена, когато Мат се размърда. Добре ли спа?

Матю Дракс се полуизправи и прогони съня от очите си. За секунди не можеше да се опомни къде се намира, смяташе падането, бурята и срещата с нетарака за страшилища от лошия кошмар. Тогава видя окървавената тарашка кожа на пода на пещерата, помириса вонята на гнилост — и разбра, че не е сънувал.

Тромаво се изправи на крака и раздвижи кокалите си, които го боляха от лежането върху твърдия, студен под.

А тя си беше отново старата, позната Аруула. Ужасите на нощта бяха забравени. Жената воин отново излъчваше кураж и самоуверност, които Мат така много ценеше у нея.

— Слънцето грее — констатира без нужда тя, докато бледата, сгряваща топлина нахлуваше през входа на пещерата.

Закусиха с няколко от изсушените плодове в чувала с провизиите и после стегнаха нещата си. Наметките бяха криво-ляво поизсъхнали и щяха да ги предпазват от студа, освен това сега имаха снегоходки, които Мат беше измайсторил през нощта. Изглеждаха донякъде като космати пити пица, но щяха да изпълнят предназначението си.

Накрая потеглиха. Отвън пред входа на пещерата се разкри гледка, от която спира дъхът. Пред тях се простираше обширна, покрита със сняг долина, заобиколена от огромни планински и скални маси. Причудливо оформени зъбери от скали и лед стърчаха до небето около върховете, наподобяваха костеливи пръсти, забодени в прозрачния утринен въздух.

Значи по това снежно поле се бяха спуснали вечерта. Трупът на андрона не се виждаше никъде. Бурята се беше погрижила животното да бъде погребано от огромни маси сняг, както и следите им… и тези на нарка-то.

Светът, върху който стъпваха краката им, изглеждаше недокоснат и девствен, заобиколен от хилядите отблясъци на ледените кристали, които лъснаха от хваналия кора сняг.

Имаха щастие в нещастието си. Според положението на слънцето бяха прекосили хребета на гърба на андрона. Сега задачата беше по някакъв начин да стигнат до долината — многодневен, изнурителен преход, за който провизиите в никакъв случай нямаше да им стигнат.

Мат се надяваше някъде да се натъкнат на селище и се молеше жителите му да не са някакви канибали. Тленните останки, които бе открил в гнездото на тарака, водеха до извода, че наблизо вероятно живеят хора.