Майкъл Периш - Сред белия ад

— Навътре! — показа Мат на Аруула и влезе през снежната преграда, която почти изцяло затваряше входа на пещерата. Младата жена не възрази, приведе се и се вмъкна във вътрешността на пещерата, докато Мат остана назад и я прикриваше с „Берета“-та.

Ала не се случи нищо. Изглежда, звярът се беше отказал от преследването. Накрая и Мат се провря през тесния вход и остави зад себе си вилнеещата буря…

Черен като катран мрак го посрещна от другата страна… и смрад на гнилост и тление.

— Това не е добро място — прошепна тихо Аруула.

— Знам — отвърна Мат, докато ровеше в аварийния си пакет за джобното фенерче. Всичко у него настойчиво го подтикваше веднага отново да напусне тази тъмна дупка, но мисълта окаяно да замръзне навън в снежната буря беше още по-неприятна от отвратителната воня.

Включи фенерчето. Конусообразният му лъч се заби в тъмнината.

Пещерата беше просторна и толкова висока, че в нея човек можеше да стои прав. В задната част на куполообразния свод имаше проход, от което можеше да се заключи, че пещерата се простира още по-нататък във вътрешността на планината. Оттам, види се, идваше и противната смрад, която изпълваше студения въздух.

— Чудесно — каза Мат и се намръщи. — Почти като в хотел „Риц“.

Аруула не попита нищо. Беше се примирила с факта, че не разбира всичко, каквото Маддракс казва, също толкова малко проумяваше и странните неща, които нейният спътник мъкнеше със себе си. Беше навикнала на това, както и той все повече се нагаждаше към обичаите на нейния свят.

Свалиха багажа си и се наканиха да изградят временен лагер. На пода на пещерата бяха разпръснати клони и парчета сухо дърво, така че Мат успя да разпали малък огън.

Аруула и той свалиха подгизналите си наметки и жадно поемаха в себе си топлината, която се излъчваше от пращящите пламъци. Постепенно жизнеността взе да се връща в изтощените им тела.

Мат забеляза, че спътницата му има рана от удар, която зее на челото й. Погрижи се за нея с превръзка от аварийния пакет. След това Аруула се зае да приготви вечеря от мравешкото месо.

Този път на Мат му беше все едно откъде идва това нещо. В това си състояние би ял всичко. Едва изчака бялата пихтиеста маса да се изпече и втвърди. Гладни, Аруула и той се нахвърлиха на месото от андрона, който по този начин им оказваше още една, последна услуга.

Всяка отделна хапка даряваше сила и сгряващото чувство за пълен стомах им придаваше утеха и мъничко надежда.

— Кажи — рече Мат, след като известно време бяха седели мълчаливо край огъня с втренчени в пламъците погледи, преди малко, навън… каза някаква дума…

— Нарка-то — потвърди Аруула с кимване.

— Какво означава това?

— Име на твар — каза Аруула и Мат видя как изтръпна. — Същество от древните легенди.

— И какво разказват тези легенди?

— Че в планините има ужасно създание — нито човек, нито животно, нито пък тарак. Това е нарка-то, чудовищен звяр, който не знае пощада и се храни с месото на странниците, които са се заблудили в района му.

— Аха — каза Мат. — И ти смяташ…?

— Видяхме това нарка-то — обясни Аруула, напълно убедена. — Изглеждаше точно така, както го описват легендите.

Мат забеляза, че го побиват студени тръпки.

— И какво разказват легендите за нарка-то?

— Че не познава милост. Все още никой не му се е изплъзнал. То е диво животно, което преследва жертвата си, докато…

Варварката прекъсна, когато инстинктите й внезапно я предупредиха. Мат видя тревожния израз на лицето й.

В следващия миг съзря хвърлящия огнени отблясъци чифт очи, които ги гледаха откъм мрака на галерията. Още преди да успее да реагира, откъм тъмната бездна се отдели черна, покрита с рошава козина сянка и с дрезгав рев се нахвърли върху него и Аруула.

— Нарка-то — извика ужасена младата жена и скочи и Мат си помисли за секунда, че снежното чудовище ги е подушило в пещерата.

Но тогава видя, че тази твар беше по-малка и по-набита. Което не намаляваше страховете му. Защото един див тарак не беше по-малко опасен…

Аруула нададе див боен вик.

Косматата гадина, в чиято страховита плъша паст святкаха низ остри като ножове зъби, се приближаваше на четири крака. Голата й опашка се уви на пода като змия.

Нещо у чудовището се стори на Мат… някак си различно. Движеше се на тласъци, държеше главата си леко приведена настрани, а от устата му на вадички се стичаха лиги.

Тогава му стана ясно. Аруула му бе разказвала за тази специална разновидност на мутиралите плъхове. Беше нетарак, генетично изродено животно, прогонено от стадото. Обикновените тараци бяха коварни, безпощадни ловци. Нетараците, напротив, бяха безскрупулни убийци, които умъртвяват просто по инстинкт. Бяха брутални и непредсказуеми.