Ник Перумов - Не е време за дракони

Лекичко като морски рак, сякаш не смееше да открехне вратата по-широко, той се промъкна обратно в апартамента. Телевизорът от стаята мърмореше нещо весело и окуражаващо — както винаги.

— Боли ли? — попита Виктор, без да чака отговор. Трябваше да й говори каквото и да е… Внесе я в стаята, сложи я на канапето… абе, майната й на светлата изтъркана тапицерия, по която тутакси цъфнаха ръждиви петна. — Ей, сега, сегичка…

Първо, трябва да повика линейка. Не хранеше илюзии относно оперативността на колегите си, а значи тъкмо поради тази причина следваше да се обади незабавно. Точка втора — да превърже девойчето. И да затвори вратата!

— Недей — неочаквано с ясен глас каза момичето. — Не се обаждай никъде… Виктор.

Той даже не спря, дори не се учуди, че ранената знае името му. Днешната нощ бе такава, че не оставяше място за чудене. Виктор посегна към телефона, стисна слушалката. И я изтърва, защото от микрофона избликна и бавно се разсея във въздуха кълбо смрадлив черен пушек.

— Недей — повтори момичето.

Събираха се бавно. Беше ударил часът на Сивия пес — най-унилата нощна доба. Час, в който всичко е предопределено, неизменно и предварително известно. В такива минути е най-добре да си в безгрижен кръг от стари приятели край лагерен огън, да отвориш заедно с тях бутилка от доброто старо „Aetanne“, да вземеш преминалата доста премеждия китара и да изпееш нещо от рода на: „Ех, по камък, черен камък, там не чувстваш корените земни свои…“, а подир тъжното да изсвириш нещо до дупка весело, може даже да е и мръсно, стига в компанията да няма дами.

Но, какво да се прави. Часът на Сивия пес — плъзгащи се сенки дебнат по ръба на нощта, която е толкова тъмна, че слепият става по-ловък от зрящия. Под наметалата не личат мечове. Това, заради което се събират, изисква друго оръжие. Не за ритуални дуели със себеподобни. Много, много неща зависят от тази среща. И нека не всички пристигащи да подозират колко голяма е опасността — въпреки това не се налага да бъдат подканяни. Дърветата бавно отстъпват, гората оредява, преди век доста са я осакатили брадвите на секачите. Някога тук са стояли къщи, минавали са пътища. Ала времето не щади нищо. Неумолимото време, с което никой не ще да се съгласява. Ето, даже младите фиданки, които обожават пепелищата, успяха да поникнат, израснат и да одъртеят… Дори каменни фундаменти се трошат на прах под корените на тревите…

Пътеките в часа на Сивия пес са опасни, но не толкова, колкото в другите нощни часове. Бродят Ненамерилите покой, високо във въздуха кръжат Летящите. От горските гъсталаци надничат гладните лакоми очи на онези, които така и не смогнаха да преодолеят вековния си страх и да излязат на открито. С такива е достатъчно да си просто предпазлив, нищо повече. Същински опасни са другите, някогашните приятели и съратници. Те, дошлите от родните брегове, са най-люти противници. Забравено е отдавна онова време, когато са стояли заедно, вместо едни срещу други, стиснали дръжките на мечове. Забравено е и е проклето.

Навярно — завинаги…

На тази земя, безчет пъти разорявана, където са се сблъсквали заковани в броня армии, посред оредяла от сеч горичка, в която всяко дърво носеше безброй следи от забивали се в него стрели, на стръмна скала, извисила се над езерото, стоеше замък. По-точно — това, което някога е било крепостта Бхчи. Руини.

…Кулите от двете страни на портата бяха разрушени не от артилерия или тарани — цялата тази техника беше затънала в лепкави мъхове и вълчи ями далеч преди твърдината. Зидовете бяха срутени със стенобойно заклинание. Сега само фундаментът ги помнеше и купищата раздробен камънак, обилно поръсен със слегнал се сив прах, свидетелстваха, че ги е имало. Магията бе натрошила гранитните блокове. Таралежи бяха запълнили раната на рова, някога изкопана с груби сечива, едва приличащи на лопати…

Дошлите за среща си размениха мълчаливи приветствия, защото етикет и ритуални фрази за подобни случаи още не бяха измислени. Тронната зала изглеждаше най-много пострадала от всички други помещения — в нея още се усещаше ехото на най-свирепата, последната схватка на бранителите и нападащите. Разкривените от битката стени пазеха следи на вградената от зидарите магия. Сега само тя ги удържаше да не се сгромолясат. Единствената оцеляла спирална стълба водеше към голяма стая, която сякаш гнездо на лястовица бе прилепнала към останките на замъка на височина двайсет човешки боя от земята.