Ник Перумов - Не е време за дракони

— Излиза, че Драконът още може да бъде възкресен — каза Огненият и това не беше въпрос, а твърдение.

— Ако Драконът не дойде, нашият свят ще загине.

— Дори и така?

— Войните…

— Досега сме се справяли сами във всичките войни. Времето на Драконите свърши, Ритор.

Ама какво се е случило с клана на Огнените?! Та те докрай подкрепяха низвергнатите повелители на света!

— Трябва ни Дракон — упорито рече Ритор. — И той… ще дойде.

Очакваше нова вълна подигравки, горчива ирония и упреци. Всички знаят, че Драконите са си отишли завинаги. Най-вече — заради него.

— Знам — неочаквано спокойно отвърна събеседникът. — Ти всъщност не уби последния… или последната? Прокуди го, но не го умъртви.

Думите бяха изречени. Ритор чу движенията на другарите си, те запристъпваха от крак на крак. Само чародеят Шати запазваше самообладание. Навярно защото за разлика от децата и войниците знаеше, колко многолика може да бъде истината.

— Да — промълви Ритор, — не можах да го убия, та нали…

— Зная, зная — прекъсна го събеседникът с мек ромолящ шепот, — не обяснявай. Ти го пусна да си върви… и сега последният Дракон се пробужда. Но той не е нужен! Излишен е! Опасен!

— И е единствената защита на нашия свят…

— Ние сами ще браним своя свят! Ритор, ние не ще допуснем завръщането на Драконите! Пробужда се Драконът и заедно с него се пробужда Онзи, който ще го унищожи. Така е било някога с теб. Така ще бъде и сега. И отново ще избухне клане, по-страшно от битките с Природените, с които толкова ни плашиш. Всичко ли си забравил, Ритор?… Или не си? И въпреки това ти призова Дракона, вярно ли е?

— Драконът не може да бъде призован. Той идва сам. Аз… само го предусещам… твърде много от неговата кръв имам по ръцете си.

— Но пък може да бъде повикан Онзи, който ще спре Дракона. И ние го повикахме.

Зад гърба на Ритор някой въздъхна. Шати. Нещо се променяше наоколо. Пространството трепна, защото вълшебната сила се връщаше след отлива си. Часът на Сивия пес свършваше. Магията още беше слаба, твърде далеч бе добата на Отвореното небе, но Ритор усети въздушните струи край пръстите си, различи шепота на своята стихия в провалите на стените.

— Странно е да чуя такива слова от Синовете на Огъня… — произнесе той тихо.

— Тук няма Огън! — рязко изсумтя зад гърба му чародеят Шати. — Ритор, тук няма Огън!

Ритор простря напред ръце и с всички сили се помъчи да почувства аурата на скритата под наметалата си група. Порив на вятър обиколи залата, беше съвсем слаб, но се оказа достатъчен, за да отметне криещите лицата качулки. Простичкото заклинание поиска твърде много усилия.

Лицата насреща бяха бледи. Прекалено прозрачни и чисти за Огнения клан.

— Предателство! — възкликна Ритор, като по навик посегна към дръжката на правата си сабя, която не бе на кръста му. Правилно, нямаше я. Нали идваха да преговарят… Човекът, когото Ритор бе сметнал за вожда на Огнените, се разсмя:

— Защо „предателство“? Напразно обиждаш паметта им, Ритор. Много дълго ги увещавахме да ни кажат мястото на срещата, много дълго…

Братята Клат нямаха нужда от думи, за да се разбират. Те като един пристъпиха напред. Сабите и пистолетите им бяха останали в гората, на сто крачки от разрушения замък, както го изискваха правилата — дори в часа на Сивия пес всеки магьосник би усетил скрито оръжие. Но и дългите ножове в ръцете на братята не бяха за пренебрегване. Таниел също понечи да закрие с тялото си Ритор, но предводителя на клана отблъсна момчето с лакът. В схватката нямаше място за деца.

— Тръгваме си — заяви Ритор, като се мъчеше да вложи в гласа си увереност, която не изпитваше. Стараеше се да не прозвучи като въпрос или молба.

Между клановете на Въздуха и Водата нямаше открита вражда. Случваше се даже да бъдат съюзници. Може би ще им позволят да напуснат…?

— Не — отвърна вождът на Водните чеда. — Страхувам се, че не.

Сега беше техният час. Мигът на сила на тяхната Стихия. И те не се колебаеха да я използват.

И петимата Водни вдигнаха напред ръце, като отърсиха от раменете си чуждите наметала. Едва сега по оранжевата тъкан станаха забележими кафеникави петна, видя се, че са прокъсани на места. Паднаха дрехите на убитите и групата остана в прилепналите си светло-сини роби.

Сега бе часът на Силата им — и никой на този свят не би могъл да спре магията на Водата.

Братята Клат се хвърлиха в бой, опитвайки се да изпреварят заклинанията. Ритор видя — по-ясно, отколкото би му се искало — как по-големият брат се препъна, олюля и се хвана с две ръце за гърлото. Стройното му гъвкаво тяло взе да се надува, тутакси се чу звук на късащ се плат, с тънък звън изпопадаха на пода сребърните копчета на дрехата му. За един миг превърнал се в нещо разплуто и тромаво, воинът рухна и ушите на свидетелите и извършителите заглъхнаха от задавения му вопъл. А след това по-големият Клат се спука. С отвратителен трясък се пръсна кожата му, а станалата изведнъж ненормално светла и прозрачна кръв плисна навред.