Ник Перумов - Не е време за дракони

Виктор притискаше към ухото си слушалката, която забибипка сигнали за свободна линия и зяпаше през цепката на дръпнатите не докрай пердета на прозореца, а навън бе нощ, тъмнина и слаб, разреден отблясък на улични лампи зад ъгъла. Не, хората не са станали хора когато са измислили газените фенери и електричеството. Отначало са изобретили мрака — такъв непрогледен мрак, че и природата не го е сънувала в кошмарите си.

— Изроди — рече Виктор. — Скапани педали.

Искаше му се да изръмжи нещо още по-зло и пиперливо. Обаче да псуваш на глас, докато стоиш сам в тъмен и празен апартамент, беше също толкова тъпо, колкото да си поет и да рецитираш в самота току-що написани стихове.

— Идиоти — додаде Виктор в слушалката и я хвърли на вилката.

Сега вече не вървеше към таблото, а се промъкваше към него — бавно и внимателно. Не искаше да бърза. Пък и нямаше защо да бърза. Ееее… Изгорели бушони в стара кооперация — чудо голямо! Обадил се някакъв къркан простак или надрусан пубер — случва се с всеки.

Само че защо толкова често? А?

Голямата Неприятна Система. Мама сигурно ще рече, че някой го е урочасал. Ама бива ли да се хваща вяра на глупави суеверия!?

— Бушони, бушончета — успокояващо рече Виктор, подпирайки се с едната ръка на стената, докато с другата напипваше проклетото табло. — Сега ще натиснем бутончетата…

Пръстите му срещнаха нещо студено, заоблено-ръбато. Той взе да го изследва, чудейки се на какво се е натъкнал. Кръгло… резба…

Гнездото на бушона. Празно. Бушонът даже не е изгорял, ами направо се е изпарил.

Ръцете му не се изненадаха, за разлика от ума. И същите спокойни съобразителни ръце бавно, за да не ги тресне ток, отпълзяха от таблото, след което кротко отвориха входната врата.

На площадката, както си беше редно, светеше голата крушка. А на прага се търкаляше бушонът. Изпаднал значи. Отвил се сам-самичък и изпаднал. Случайно. Случва се.

Случва ли се?

Не.

Поразен от собствената си невъзмутимост, Виктор вдигна бушона. Грижливо го зави на мястото му. Натисна копчето.

Послушно лумна в светлина полилеят, загърмя телевизорът, тежко въздъхна старичкият хладилник.

Поредната беля. В стройната редичка подир спуканата водопроводна тръба, експлодиралият кинескоп, задръстилата се канализация и тем подобни прелести. Е, този път е малко по-екзотична. Макар че… има един термин от психиатрията, специална думичка за такива „необясними“ ситуации, в които човекът е от сигурен по-сигурен, че нещо е свършено, а пък то не е. Ами, да речем, разсеял се е одеве, докато е отвинтвал същия този бушон. Одеве, одеве — вчера. Когато за пореден път беше изгорял. Да, ама защо на стълбището имаше ток? Електроните да не са повярвали, че бушонът липсва?

Трябва да се затвори входната врата…

Той я задърпа… и внезапно в нея нещо се вкопчи. Виктор видя нечии тънки, зацапани с кръв пръсти. По-точно — пръстчета. Дългите нокти блеснаха златно, лакът бе ярък, празничен, неуместен, но пък изглеждаше красиво на фона на прясната кръв.

Навярно сега беше моментът да се уплаши. Или поне следваше да се постресне.

Ала дали поради врязаните в душата професионални навици, дали онзи неотминал още яд не даваше зелена светлина на страха, но спокойствието остана. Също така бавно и старателно, както преди малко изваждаше пръсти от оголеното електрическо гнездо на бушона, Виктор взе да отваря вратата. Когато окървавената ръка се плъзна и свлече надолу, той усети, че вратата запъва. Провря се на площадката, без да я бута повече.

Върху гумената изтривалка лежеше Тя — с притиснати към гърдите си колене.

Момиче-тийнейджърка. На тринайсет, може малко по-голяма. Рижава. Косата не беше дълга, но разрошена. Обута в тесен черен панталон и сцепено на хълбока тъмно пуловерче.

„Загубила е много кръв“ — шавна първата мисъл. Тънко бяло-бяло лице с високи скули. Дори не мъртвешко, нито бледо, а само бяло .

Преди да се наведе над момичето, Виктор се озърна. Стълбището беше пусто и тихо — нито звук, нито движение. Сякаш целият вход бе измрял преди години, а кървящата девойка пред вратата му беше изникнала от нищото.

Момичето едва чуто застена.

Той вдигна лекото телце, автоматично отбелязвайки си наум, че няма толкова кръв върху изтривалката, както се опасяваше. Но пък тази бледност на непознатата пострадала — откъде е? И по стълбите кървави следи няма, и площадката е чиста. Все едно ранената девойка бе паднала от тавана право пред вратата му.