Велимир Петров - Първи април 1998 г.

Нещо като авторово представяне на книгата ми „Мъгляви пискюли“ при награждаването й от Литературния конкурс на „Отворено общество“ за 1997 година, съпроводено с изложба — живопис:

Уважаеми Гости, имали неблагоразумието да Ни посетите в това Комбинирано Мероприятие!

Моля, съберете морални сили и воля, и изтърпете няколкото думи, които се налага да кажа за свое оправдание — а именно:

Добре дошли, в тази малка, но уютна и светла зала на Галерия М; поканени от любезната г-жа Мария Димова, сравнително млад Меценат и поради това — все още ентусиазиран; подбрала тази Изложба, само от шедьоври (хъм-хъм!), на световно известния — съвсем скромно казано — Ваш съгражданин: Велимир Петров; поканени и от Съорганизаторите: Клуб Отворено общество — Русе, поел вината и отговорността за моралната и материална подкрепа при награждаването и субсидирането на отпечатването на „Мъгляви пискюли“.

Всичко това става на Първи април — сравнително Светла дата: Ден на хумора и сатирата — според някои календари; според други — на шегата; според още по-други — на майтапа; а за мене — майтап, майтап, но чак пък толкова — днес се навършват тридесет и четири години откак се бракувахме с Тази, на която е посветена книгата Мъгляви пискюли. Разбира се, тогава — преди тези толкова и толкова години, млади и наивни, още не подозирахме, че ще се стигне до такива крайности — чак пък и да пропиша… но с възрастта човек деградира…

И така, преди около две седмици, колеги ме посетиха в отшелническата ми обител в Червен и поканиха от името на Галерия М, да спретна тази малка, но изключително ценна колекция. Съгласих се… и тука проблясна идеята за съчетаване с едно Представяне на книгата Мъгляви пискюли; още повече, че авторите на Изложбата и Книгата, съвсем случайно се оказаха идентични и Все още Живи!

Не, че книгата с пискюлите сама по себе си не е представителна и има нужда от специално представяне, но… да не кажат хората, а те обезателно все нещо казват: ето на, видите ли, този Велимир се е едикакво си, че дори не смята за нужно да еди-що си.

Винаги съм държал на хорското мнение, проучвал внимателно и… съм правил точно обратното.

Та, по въпроса с представянето, относно тактико-техническите данни на книгата:

Още при пръв поглед е видно, че си има всичко: подходящ формат — h (височина): двайсет сантиметра; ширина — сто трийсет и пет милиметра; и дебелина — нула цяло и една стотна метра…

Има си и сума ти букви вътре и извън нея — някои от които главни, а други — не! Както е и в живота — сиреч: е правдива, просто бъка от жизнена правда и други още по-такива…

Има си и препинателни знаци, като Авторът е влюбен в чуденките, сякаш иска да ви внуши: Ах, колко хубаво съм го написал, колко грамотно и с какъв свеж хумор! Защо „сякаш“, като си е баш така!

Също така, искаме да обърнем внимание при това представяне; по-наблюдателните ще да са забелязали, че книгата си има и корици; при това — забележете: умело разпределени — едната предна, другата — задна, като особено внимателно е следено, щото предната — да е отпред, а другата — както дойде. Функционални са: обединяват страниците, да не се щурат насам-натам, току виж — нещо изпаднало…

Между тия корици са намерили уютен подслон трийсет и четири разказа, от които деветнайсет помествани във вестник Стършел. Като добавим и трийсет и пет страници от скицника на Автора, всичко това тежи сто петдесет и четири грама, със съвсем ниско съдържание на мазнини и холестерин; много под допустимата граница — хербициди и пестициди, а сол — според кой колкото поеме…

Откъде се взеха тия разкази в ателието на един твърде зает с живопис и с оцеляването си автор? Може би трябва да се даде някакво научно, що годе приемливо обяснение, за облекчаващо вината обстоятелство. Някакво обяснение, макар и като художествена измислица има в края на книгата, в „Нещо като послепис“; но грубо, технически, нещата се обесняват в разказа „Поетичен кегелбан“. Един от героите, Дяд’ Поетко, който бил като слънчев лъч в кривите делници на съселяните си от Криво село, навремето бил напластил две дози сено на каруцата си — отгоре изглеждал като някакъв космонавт. На един от многото криви бабуни изпаднал в безтегловност и аварийно се приземил. След него и върху него се приземила и копата сено, като кривата вила (навярно му имала зъб) използвала суматохата и го храснала там, дето би трябвало да е скафандърът. Оттогава Дяд Поетко, покрай другите си кривици, придобил и една, сравнително симпатична — започнал да говори в рими, досущ като Брат Янко — старите русенци помнят зелените му очи и сухия мефистофелски профил. Моят случай е идентичен: не беше нужно да имам копа със сено, както и да изглеждам като някакъв космонавт; но в живота ни има бая бабуни и много често ни се налага да изпадаме в безтегловност, а не липсват и криви вили, които все гледат да ни храснат там, където би трябвало да ни е скафандърът.