Велимир Петров - Татков поменик

Написахме отговор, пратихме и снимки. Татко е писал и Голяма молба, като биел на чувства: как го е гледал вместо майка — да прати за брат ми, който носи неговото име Александър, серия стрептомицин, за напредналия стадий на туберкулозата му. У нас тогава нямаше такива работи. След доста време се получи пакетче, колкото калъп сапун за пране, с дванайсет ампули и едно нелюбезно писмо, в смисъл — колко сме го охарчили. Пишеше, че не общуват с българи — само лошо от тях, той минавал за немец, да не му пишем често, да не го нарочат. Татко, разбира се, благодари и се извини… за писмото. Това беше цялата ни кореспонденция с Буенос Айрес.

След много години получихме от Раймонда писмо на английски, с некролог на Чичо Сандю и уверението й, че няма намерение да се жени! На всичкото отгоре — била зъботехничка!

Излиза, че двамата ми чичовци са ме обзавели с братовчедки: французойка и аржентинка, на моите години и… стари моми. И не сме се виждали!

Леля ми Здравка, родната, а не на Чичо Ан, живееше на Войводова, срещу Каракашеви. Беше яка, сурова жена, по калъпа на майка си Сийка. Никога не я видях засмяна — не прежали големия си син Данчо, кръстен на дядо й. Помня Данчо в униформа на Столарското училище, с петлици и околожка на фуражката от зелено кадифе. После — в юнкерска униформа със светло-сините знаци на летец. Загинал на пост при бомбардировка на летището във Враждебна, с откъснат крак — докато го носели в одеалото, кръвта му изтекла. Беше едро момче. По-малкият — Петър, кръстен на дядо ни, служи след войната като танкист. Беше слаб, та изглеждаше дългич, непукист, автобояджия (колега ми бил, каза…), симпатично пиянде. Някой и друг път сме попийвали заедно (по-солидно на сватбата на сина му), разбираше му.

Даде ми рецепта: „Как се яде карагьоз (дунавска скумрия) на скара, при бойни условия!“ Основното беше, че се постила вестник вместо покривка, да не се накапела; в ригал (по-малкия брат на халбата) се сипва сол и долива с равни части оцет и олио. Опеченият на скара карагьоз (бива около 25 см.), още парещ, се хваща за опашката и на няколко пъти се топва в ригала; олиото като по-леко е отгоре; става някаква магия! Разтваря се на две дължини, маха се гръбнака, поръсва с копър — и се поема с обилно бяло — изстудено. Щяло да се чуе на два пъти „цвър!“: при топването в ригала и при поливането — вътрешно, с бялото…

Беше се изселил в някакво далечно село, изгубих му следите; научих — скоро починал.

Тя е една История с жилищата им!…

Леля Здравка и свако Григор живееха повече от скромно. Той беше работник в Тракцията, запомнил съм го все в униформа, дори и пенсионер; рисувах му (учебни) маслени портрети, беше безропотен модел — все настояваше да е с фуражката… Нямаха собствено жилище и гледаха един дърт пръч — Богдан, срещу завещана къщичка. Слугуваха му на този капризник, угаждаха му, перяха му посраните гащи, къпеха го; хептен като западна — го гледаха като пеленаче. Като почина — научиха, че променил завещанието; приписал къщата на хабер нямащи далечни роднини… Бях малък тогава, всичко чувах и запомнях, та много се впечатлих от думите: „… трябва да му разпилеят кокалите, на този мръсник Богдан, по всички посоки — кучетата да ги глозгат.“ Представях си го всичко това картинно, не ми беше ясно само — как ще се стигне до кокалите, трябва да се изчака да изгние ли или по друг, по-неприятен начин.

Не им стигаше тази поука, останали на улицата, пак сключиха договор за гледане, срещу една паянтова къщичка, с полубечови стаи и полуетаж, на Кея — сега там е рецепцията на Интерхотел Рига. Новата им питомка се казваше Петрана — изветряла чистофайница, мома даскалица — и тя не помнеше по какво — на всеки две минути си сменяше курса на приказките. Имаше огромна колекция от лично везани ризи и покривки с национални шевици, все момински блянове. Като наближеше Осми март, ги изваждаше и подреждаше на някоя централна витрина; живееше от един Осми март — до друг. Въобще нямаше намерение да умира! Не боледуваше, ядеше много и само по избор; все недоволна от обслужването. Свако Григор, напарен, периодично проверяваше в Нотариата — дали не се е отметнала. Заради Рига ги отчуждиха, събориха и две години плащаха наем докато им построиха апартамента. Бабето си отиде почти едновременно с лелята и свакото.

Петю и жена му — Марчето, шивачка (тя си куцаше; на младини по-не й личеше, но с времето се разкуца както се полага), тъкмо заживяха най-после нашироко, като хората; синът им — Гришата (на дядо си Григор) порасна, стана хубавец, играеше в някакъв ансамбъл; после ние играхме на сватбата му, както споменах по-горе. Освен на дансинга, играхме и на тото, на тази сватба: раздадоха на всички сватбари по един плик с фишове, да сме ги попълнели, за късмет на младите, но да оставим по-повечко пари, та да е по-голям късметът. Така, че вечерята в лятната градина на Дунав, ни излезе като в бар на Лазурния бряг.