Велимир Петров - Татков поменик

— Казвал ли съм ти, като се срещнахме на Фронта, през Първата Световна! — почваше Татко при друг случай. Преди това се били сдърпали нещо, (като се заинатял…) — Аз бях конски фелдшер, кандидат-подофицер от кавалерията. Бях си избрал от боллука (многото), най-красивия и спокоен кон, изглеждах наперен. Това — някъде из Македонско. Дядо ти — редник от обоза, кара мобилизираната каруца на наши познати. Завил се с гъбина, познах го по конете. Бутнах го с нагайката, креснах: редник, защо не отдаваш чест при среща с по-старши; спри, изправи се и отдай три пъти чест! Прегърнахме се. Гледаха ни като гръмнати… Бях го забравил, ама дядо ти, като се върнахме, често го цитираше. Горд беше, че синът му, уж писарушка в цивилния живот — на Фронта какъв левент е!… Като казах Фронта, та се сетих: виждал си ми ходилата — без нокти; замръзнаха нея зима в ботушите, в стремената… липса на движение, дълъг преход. Конете, със замръзнала пяна — димят, а аз — вкочанен. Добре, че мина без ампутация. Оттогава — краката ми винаги студени като чукани: зиме, лете, едно и също. Нито се потят.

— Интересна работа! Тате, може ли, тази ти придобивка от Фронта, да се е предала наследствено на мене. Моите крака също — зиме и лете са еднакво ледени; не се потят. С едни чорапи мога да изкарам… Обърнаха ми внимание в казармата. Като новобранци дремем прави, на вечерна проверка; фатмакът се опива от красноречието си, с ръце отзад — ходи напред-назад пред строя; прави се на умен. Цяла вечност! Хеле: Свободни сте! — юруш да спим. Някой забелязал: където беше строят — всички чепици мокро отпечатани, от конденза на изпотените крака и ледената мозайка. Подробен отпечатък, с трийсет и двата кабъра на чепик и желязното петало на тока! (По устав!) Само на моето място — нищо! Все едно — ме е нямало… И с едни партенки можех да карам дълго… То, разговорът ни много взе да удря на партенки, ами я кажи — Мама какво току те закача, като стане дума за него време, в Македонско… за някакви бозаджийчета… какво се подсмихваш?

— Като стана това, с краката, имаше една бозаджийка, засукана булка; знаеш, че обичам боза. Като се зажених, познат ме похвали на майка ти, че можело да има някъде, нещо като бозаджийчета… щото идвала да ми носи прясна боза в конската лечебница, дето си лежах. Ергенски истории!

— Баба ти Сийка почина (1911) млада. Бях петнайсетгодишен. Помня я като сурова жена, висока, с моите пъстри очи и едър кокал, като на сестра ми — леля ти Здравка. Вече сираци, а аз по-голям — се грижех за малките ми сестра и братя — Иван и Сандьо (Александър).

— От баба ти Сийка имах трима вуйчовци — Кожухарови. Двамата — бяха Голяма работа, всеки в неговото си… Познаваш единия…

— Помня го, вуйчо ти Пъшо (Парашкев Кожухаров). Приличаше на Тургенев… или поне — на негов герой. Научи ме да подвързвам библиотечно, с всичките салтанати: отвесна рамка, опънати конци, подшиване на всяка страница, парцалчета, туткал. Читалищен деятел. Имаше слабост към мене, с тия две дъщери.

— Братовчедките ми Надя и — тази нещастница — Мара. Като малка я хапа куче, затова…

— Ами! Чист менингит си е било или детски паралич; таквоз… изюдено… колко пъти се оплаквах на Мама — като малък ме опипваше и лигавеше… едвам се измъквах. Нали искаха да ми припишат къщата си срещу гледане на старини… Дума да не става! И ти — все ходиш да им слугуваш, а едвам дишаш!

— Братовчедки, а и самотни нещастници!

— Защо пък — нещастници! Надя зарови двама съпрузи, гледа за трети балама… или поне — квартирант. Нищо не са направили през живота си…

(Надживяха Татко с петнайсет, а Мама — и тя все им шеташе — с десет години!)

Парашкев Кожухаров — възрожденска фигура, по душа и призвание фанатик-театрал до немай-къде! Със съпругата си — артистката Цанка Кожухарова, имат голям дял, като артисти, с множество роли, в първите стъпки на Русенския театър. Много хора се кичеха с това, че са основатели на Театъра в Русе. В дебела папка, стъпка по стъпка, афиш след афиш, програми, снимки от спектакли, роли, счетоводни документи и договори; изрезки от вестници, беше подредил Вуйчо Пъшо; проследил гостувания на столични асове, русенски дарования; ту — общински, ту — само-дейни трупи и т.н. Артистът Иван Русев, роднина, прибра цялата документация. Съпругата му — Сийка Русева, талантлива и характерна, беше удостоена със „заслужила артистка“. Иван Русев беше невзрачен, слаб като артист, даваха му роли от миманса. С документацията обяви, че е един от основателите на Театъра, натиснаха по партийна линия, където беше по-изявен — и него удостоиха със звание.