Велимир Петров - Раждането на овена

Помня, седнали сме на цукалата, с приятелката ми, съседското момиченце, две години по-голямо, в антрето. Вратата към двора отворена, слънце — лято! Само по ризки. Тя — умничка, много знае, но все да пита, за всеки случай:

— Лельо Любче, защо Вили има пишора, а аз не?

— И ти ще имаш, като порастеш!

— Да, ама той е по-малък от мене — недоволства кротко Ани. За нея ще стане дума пак, някъде; беше ми другарче до едно време; после имаше разместване на пластовете — по място и време, рядко се виждахме; както си беше умничка от малка, така и продължи, та чак до професор в СДУ-то, но въпреки това — пак си е умничка…

Сякаш беше вчера: мама седнала на същата тази пружина, с камара чорапи за кърпене, една дървена гъбка, за издуване на чорапа, боде ли, боде. Аз — в краката й, с моите си работи: дали с пъстрите дървени чуканчета, с доминото или с книжките с рисунките на Вадим Лазаркевич. Според сезона, отвън ще долети протяжното пеене на калайджията, тикваря, дърваря, продавача на вар, бозаджията, млекаря, ескиджията (вехтошара)… И си приказваме; тя нали е учителка, неусетно ми е вливала в кратунката уроците си. Рано научих буквите, да чета наред каквото ми падне, да пиша — първо с печатни букви. Това — до петата година. Сигурен съм, щото петия ми рожден ден е винаги пред очите:

На пети април, четирийсет и четвърта година, още от полунощ бяхме в окопите. Изсипваха бомбите по цистерните с бензин в Гюргево или в Дунава. Запушвахме ушите и отваряхме устата, докато бомбата вие, нейде горе, тънко, по-дебело, още по-дебело и — трясне! Децата, всеки в някой родител — притихнали. Нали сме деца, все пак играехме, въпреки всичко: Го-о-ошо, де си-и-и?; Ту-у-ук съ-ъ-ъм!; Та-ам сто-о-ой! Сигурно сме го чули първо от някои разделени и с мелодичноста си ни е покорило — нещо като припев през всичките ни окопни бдения. Понякога сънувам очакването на новата вълна̀ самолети, трясъците и миризмата на окопи. А как бучат моторите, как вие сирената! Немската зенитка чатка страхотна и непрекъсната.

Окопите — облицовани с фугирани, лъскави тухли; от двете страни с пейки и осветени от акумулатори; на изходите дежурят цивилни възрастни с каски и ленти на ръкавите. Не пускат да излизаме преди отбоя; но и така, през осветеното петно на входа се виждат гейзерите на бомбите.

Хора разни: едни — апатични, гледат в нищото, стиснали скули; други — плачат; бай Цвятко разказва спомени, като бил в руски плен в Казан.

На разсъмване дадоха отбой, колкото да се тоалираме. Раздадох поканите за гостито ми. Направих ги от най-хубавата хартия: блокче със Симеончо на корицата, от бате Митко — книжарница Баба Тонка. Стигнаха ми два листа. Различна рисунчица, и разкривено, с печатни букви: Гошо, ела ми на гости!

Мама беше готова с черпенката. Имаше соленки с ким; нейни си кифлички с разни плънки: от локум до вишни; имаше често правения фалшив хайвер от майонеза с грис и — две капки рибено масло; като му свикнеш, се ядваше.

Отбоя го дадоха към три следобед. Тичахме и се блъскахме — толкова слънчево след мрака на окопите. Към четири се наредихме около бродираната на цветчета покривка. Помня всичките си подаръци от него ден. Нали война, най се радвахме на военни играчки; един огромен танк — навиваше се с голямо ключе, можеше да завива и от време на време стреляше. Всички момчета с респект играеха с него.

Получих и една смешна играчка: от кукичка се откачаше тежест — чувал, падаше на главата на паляче с мърдащи ръце и крака, то се спускаше по висока кула, нагнетяваше някаква пружина и се изкатерваше отново. И така — докато му се развие пружината. А колко книги и блокчета с боички!

Надвечер дойдоха чичо Пенюви, братовчеди на Татко. Лилито, дългокрако, черно дяволче; като мъжкарана — веднага грабна танка и понечи да го навие обратно. Викнах — всички знаеха, че така му се къса пружината; сам бях зяносал доста играчки; показах й как трябва, въпреки, че много добре знаех, че знае… Лилито ме загледа в упор, без да мигне… и бавно, на инат, продължи да навива обратно… х-р-уссс… и загуби интерес към него. Взе да се глези нещо на майка си, омазана с крем. Беше съвършена, петгодишна злодейка. След години стана красива, висока жена, испански тип, но не се разкая за простъпката си.

Като най-малък между братовчедите ми, обичаха да ме дразнят: бил съм много смешен като беснея. Беснял съм на няколко теми, но най-много за Мама.

Понеже беше брюнетка, знаейки предварително реакцията ми, започваха, уж спокойно: Защо ти е тази мама Любчи — тя не е хубава, я виж колко е черна и грозна… Задействал съм автоматично: Убава мама Убчи — не гозна! Понякога се увличаха и съм стигал до неутешим рев. Мама обичаше да си спомня до последните си дни, как съм я защитавал.