Велимир Петров - Раждането на овена

Работната ми Майчица във Великия четвъртък боядисала яйцата; рекла да си помогне с козунаците: тежко тесто; бух отвисоко, пак — бух, бух; разбутала ме — и съм проявил желание да взема участие във Великденските празници.

— Идва свако Жорж (баща ми), у дома; — ми разправя братовчедката Лиляна, дванайсетгодишна тогава, а сестра й Дора, на шест. — Тичайте да викате леля си Саша! Довечера Сашко (брат ми — десетгодишен) ще спи у вас! Голяма радост, като ни накарат да спим заедно! Цяла нощ: бъра-бъра, докато умалейме и заспим… Значи — почва се!!! Какво ли ще е бебето? На кого ли ще мяза?

Леля Саша, акушерката, дето ме е израждала; както и дечурлигата от цялата махла; живееше на Омуртаг, срещу д-р Назърови. Едра, бяла, гърдеста жена, със силно сплеснат нос и носово-гърлено говорене. Ако искате да разберете, как говореше, стиснете си носа с два пръста и опитайте, като гълтате някои букви… Точно така! Не е смешно!

Нямаше деца и после си осинови един Жорко, мой връстник, често играехме у тях. Все ми напомняше: Знаеш ли, че аз те израждах? Майка ти искаше момиченце, пък аз й викам, пак е пишорко, ако не го искаш, дай ми го! Такова едно, бяло, бяло бебе, ръчичките и кълчиците, навързани като на саламче…

Беше обичлива жена.

— Отидохме ние, — казва ми Лилянка — викаме: Лельо Саша, Лельо Сашо, айде идвай вече! Почна се! И слухтим до късно, ама никой не ни казва.

Сутринта: хайде, честито ви братовчедче, викат… и тъй! Какъв мъж стана само! Пък като плачеше, ти духах в устата, ти правеше: ъ-ъ-ъ-х, ъх, давеше се, аз мислех, че ти е хубаво, щото не плачеше вече — щяла съм да те задуша.

Та, съм роден в ъгловата стая, на две улици едновременно! На сгъваемата пружина; на която спах докато отидох войник. При поредното прочистване на къщата, дъщеря ми щеше да я изхвърли, както и много вещи, които не й говорят нищо. Видях навреме и я спасих. Сантименти! За какво говорехме? А, да! Казах — на две улици, а не като някои по-хилави бебета — само на една улица; или още по-лошото, да няма въобще наблизо никаква улица.

Великденът греел с пълна сила; Мама си отдъхвала, леко подпряна тъй, че да вижда през прозореца и да чете вестниците. Търсела ми в гъмжилото от имена — име! Щото, не идело някакси, един пишорко, дето викала Саша акушерката, да го кръстиш Виолетка; а Виолетчо тогава още нямало! Дори Райко Алексиев, пречукан след Девети за острия си език, пишел едни смехории, че криворазбраната интелигенция си кръщавала (уж) децата, с модерни, чуждоземски имена, а фамилиите им — са си старите и се получавали едни конфузии, като: Жозефина Черногъзова; Наполеон Фъстъков; Офелия Гърмидолска; Еделвайс Шаранов и прочие словесни красоти — не помня оригинала и си съчиних примерите.

То пък, за Великден — много имена по вестниците! Всеки все намирал за нещо да съобщава; такъв бил редът — не само за политика да се говори, като сега. Всеки си давал информацията и получавал такава. Имало и поменик от имена на лекари, които като именници, в деня на именния си ден, не приемали болни. — Хоп! Ето: Д-р … Едикойси Едикойсев Едикойсев, на пети април, не приема болни! Презимето и фамилията съвпадат! Рождената дата — същата!

Така ми е избрано името, още повече — било популярно от пиесата на Бранислав Нушич — Доктор. След години прочетох в един Именник за разрешени в България имена, че означавало Повелител на света и било еквивалент на руското Никита и на гръцкото — Никифор. Друго си е да знаеш, за какво става дума!

Като ми измислила името, Мама се успокоила, дремнала, но скоро се събудила от рев и чудо.

— Много ревливо беше, мама! — си спомняше тя, без да се оплаква, забележете! — Напълни ми душата: бял, бял, рус — доскоро стоеше кичура със златна косица, сини очички! Какво стана после? Потъмня ти косата, очите — кафяви и космяса, рунтавяса, като орангутан… пък баща ти е чист, излишен косъм няма! Що стана така?!

— От бройлерите е! Нещо слагат в смеските! Стимули за бързо наедряване; у мен избива в четината. Знаеш ли, — казвах й — колко девойки, гледаш ги — с модерни чорапогащи, с някаква фантастична плетка, доближиш рисковано — те нямали време да се депелатоарират… или оскубят.

Не искам да злоупотребявам с невежеството на Някои, че ето, видите ли, не можело да се помни толкова отдавна… Помня си! Неща които пряко са ме засягали и впечатлявали.

Помня, като се засилвам да вървя, клатя се на саламените си крачета… и бух — на торба, пълна с парцали. Памперси почти нямаше. Като ме слагаха да спя, сам напомнях: тобата, тобата!