Хенри Катнър: Само неприятности

Вече беше съмнало. Отнякъде се чуха викове, а след това сред тях се извиси глас, който ми се стори познат.

— Мамо — казах, — трябва да видя какво правят с бедничкия господин Амбрустър.

— Стой тук, време е вече да измъкнем бебето и дядо ти от пещерата. Казваш, воденичният камък се върти, а?

— И още как! Имаме достатъчно електричество.

Мама сръчка татко и му нареди:

— Хайде, по-бързо!

— А не е ли по-добре първо да му цапнем по едно? — заинати се тате, но мама го вдигна и му каза, че трябва да си тръгваме.

Трябваше да унищожа и тази решетка. Дъждът не спираше, но мама каза, че не сме от захар, няма да се стопим. Те с тате подхванаха хъркащия Лемнуел от двете страни и полетяха.

— Тръгвай с нас! — кресна мама. — Иначе ще те напляскам!

— Ей сегичка! — отвърнах, но останах.

Оказа се, че отново бяха замъкнали господин Амбрустър в залата за разпити. До прозореца стърчеше господин Генди, който пронизваше бедничкия човечец със змийските си очички. Други двама бяха навили ръкава на господин Амбрустър и се мъчеха да боднат ръката му с някаква игла, която се надебеляваше в някаква стъклена джаджа. Гадни типове! Измъкнах се от състоянието на невидимост и им креснах:

— Не пипайте човека!

В отговор — друг вик:

— Хогбеновото копеле, дръжте го!

Позволих им да ме хванат. Натикаха ме в креслото и взеха да ми навиват ръкава.

— Няма какво да си играем с тях. Вкарайте им по малко от серума на честността — хищно се усмихна в лицето ми господин Генди, като допълни: — И майчиното си мляко ще изпееш!

Господин Амбрустър вече го бяха натъпкали с нещото, но той продължаваше да настоява на своето:

— Не знам къде се дяна това момче. Вече ви казах. Беше там, а после го нямаше…

Цапардосаха го по главата да млъкне, а господин Генди лепна носа си о моя и просъска:

— Ей сегичка ще разберем откъде имате ядрен реактор. Едно боцване и ще си развържеш човката. Разбра ли?

В същия миг усетих нещо като ужилване. Онези двамата вкараха иглата на стъклената джаджа в ръката ми и впръснаха серума. Но аз продължих да повтарям, че нищо не знам. Генди нареди да ми инжектират още, но нямаше никаква полза от това.

Неочаквано някой се втурна в стаята и закрещя:

— Бентът е рухнал! Водата е заляла половината от фермите!

Господин Генди подскочи като ужилен.

— Лъжете! Не може да бъде! В река Голяма Мечка не е имало вода от сто години!

Скоро всички се разпръснаха на групички, заговори се за някакви образци и за сбор пред парадния вход.

— Успокойте се, господин Генди — посъветва го някой. — Само се пенят…

— Ще поговоря с тях и ще оправя нещата. Още нищо не е сигурно, а изборите са след седмица.

И господин Генди хукна, останалите — след него. Тогава започнах да се чеша, адски ме сърбеше. О, господин Генди, започвам да се ядосвам!

— Дай да изчезваме — предложи Амбрустър. — Друг такъв случай няма да ни падне.

Изскочихме през задния вход, заобиколихме сградата и отпред налетяхме на огромна тълпа. Най-горе на стълбището стърчеше Генди, а към него пристъпваше широкоплещест момък, понесъл в ръце огромно каменно парче.

— Аз не знам бент, който да няма граница на издръжливост — обяви господин Генди.

Момъкът вдигна камъка над главата си и кресна:

— А какво е кофти бетон знаеш ли? Че това е само пясък! Един галон вода може да събори такъв бент.

— Не е честно! — тръсна глава господин Генди. — Възмутен съм повече от вас и ви уверявам, че от страна на властите договорът е изпълнен безупречно. Но ако компания „Аякс“ е вложила некачествени материали, ще й видим сметката.

А мен адски ме сърбеше, направо не можеше да се търпи. Трябваше нещо да предприема. През това време здравенякът направи крачка напред, мушна пръст в ребрата на Генди и попита:

— Знаеш ли какво се говори? Че ти си собственикът на „Аякс“. Вярно ли е?

Господин Генди зяпна, поклати глава и неочаквано отсече:

— Да, „Аякс“ ми принадлежи.

Господи, как зарева тълпата! А момъкът направо се задъхваше от възмущение.

— И го признаваш открито?! Значи си знаел от какви лайна е направен бентът! Кажи колко прилапа.

— Единайсет хиляди — призна господин Генди. — Останалото отиде за шерифа, за членовете на градския съвет, за…

Но разбеснялата се тълпа хукна нагоре и не чухме повече нито дума от кмета.

— Виж ти! За пръв път в живота си виждам такова чудо — рече господин Амбрустър. — Какво ли го чака, а? Да върви по дяволите! Затова пък сега ще изхвърлят всички мошеници и най-после в Пайпървил ще си поживеем царски. Освен ако не тръгна на юг. Зимата винаги гледам да съм по-близо до слънцето… Не, днес наистина е ден на чудесата. Оказа се, кой знае как, че в джоба ми са се пръкнали няколко монети. Да пийнем по този случай.