Хенри Катнър: Само неприятности

Тъкмо по туй време тате успя да направи шашмата със своите приятели ензимите, тъй че и от него не изкопчиха нищо. Опитаха се да го вразумят с парче маркуч, но в отговор на ударите той само хихикаше глупаво. Направо ме досрамя за него.

Затова пък мама никой не пипна с пръст. Щом някой се приближеше към нея, тя цялата пребледняваше, покриваше се с пот и започваше да трепери. И нахалникът бягаше като ударен. А един хитряга рече, че тя сигурно има в организма си нещо като ултразвуков лазер. Но това са лъжи и интелигентски номера! Мама просто изпуска свистене, неуловимо за ухото, и го праща право в целта. Както ловецът праща сачми в окото на катерица. Това и аз го мога.

Накрая шефът Генди нареди да ни върнат обратно в пандиза и заплаши, че тепърва ни чакат неприятности. Великолепния повлякоха, останалите си тръгнахме сами.

Господин Амбрустър стенеше върху нара, а една малка лампичка с абажурче от патешко яйце осветяваше темето му. И буцата на него. Трябваше да облъча главата му с невидими лъчи, които действаха като мехлем (изобщо не знам що за лъчи са това, но мога да ги пускам от очите си). Буцата се стопи и господин Амбрустър спря да стене.

— Ама и ти, Сонк, се набута в една далавера — рече той. — Генди си има планове, и то какви! Той вече мушна в джобчето си Пайпървил, сега му се ще да прилапа щата, дори цялата държава… Ето защо иска да прогърми из цяла Америка. Хем и кметското място ще намаже, макар че градът и така си му е в кърпа вързан… Я кажи честно, да не би все пак да сте имали реактор?

Опулих се.

— Генди е повече от сигурен — продължи господин Амбрустър. — Изпрати физици и аз с ей тези уши чух, че те са намерили при вас уран-235 и графитови пръчки. Послушай ме и си признай кой ви е помагал. Иначе ще те натъпчат с лекарства, от които почваш да говориш истината.

В отговор посъветвах господин Амбрустър да се наспи. Беше ми писнало от съвети, а и ме викаше татковият татко. Заслушах се в гласа му, звучащ направо в мозъка ми. Но тате вече се беше нальокал и само ни прекъсваше.

— Ей, момчето ми, удари едно, намокри си гърлото — подкачаше ме тате.

— Затвори си глупавата човка! — сопна му се татковият татко. — Стига с твойте глупости, я се откачи. Сонк…

— Да, татков тате.

— Трябва да измъдрим план за действие.

— А бе ти защо все пак не му метнеш едно? — упорстваше тате.

— Стига де! — не издържах. — Уважавай по-старите, баща ти е. Пък и как да му метна, като сме в различни килии.

— Много просто! Ще свържа вените ни, по които тече една и съща кръв, в затворена верига. По нея мога да прехвърлям произведения в мен спирт към теб. На това учените му викат „телепатична трансфузия“. Скивай само к’во става!

Пред погледа ми се появи изпратената от тате схема. Наистина се оказа просто. Е, за Хогбенови, разбира се. Но аз още повече се ядосах.

— Татенце, защо искаш твоят любящ син да изгуби и последната си капка доверие към теб. Не го принуждавай да те нарече „дърт тъпак“. Не ме будалкай с тези купешки лафове! Та нали много добре знам, че никога не си хващал книга в ръце. Просто четеш чуждите мисли, и то отгоре-отгоре.

— Пийни де, пийни! — настояваше тате.

— Кражба на мъдрости направо от чуждите глави! — хихикаше татковият татко. — И аз съм го правил. Но пък и мога да избачкам в себе си такъв мигреновъзбудител, който ще те побърка, ако ти го пробутам, бъчво такава! Сонк, този непрокопсаник повече няма да ни прекъсва.

— Слушам те. Как е при вас?

— Наредихме се отлично.

— А бебока?

— И той. Но ти, Сонк, ще трябва да се поразмърдаш. Оказа се, че всичките ни бели идват от огнището. Или както сега му казват — ядрения реактор.

— Досетих се.

— Кой можеше да предположи, че ще ни разбрицат огнището! Такива оджаци ние правим от времето на дядо ми, аз се научих от него. Та нали от тези ядрени огнища се появихме и ние, Хогбеновите! Защото в тях… Как сега му казваха? Тук, в Пайпървил, има доста учени глави. Ще трябва да се поразровя в тях…

— Хората се научили да цепят атома — продължи след време татковият татко, — когато моите деди били още млади. Появила се радиация, подействала на гените и в резултат на някакви си „доминантни мутации“ се пръкнало нашето семейство. Всички Хогбенови сме мутанти.

— Май още Роджър Бейкън бе споменавал за нас, нали?

— Ъхъ. Но той беше наш човек и не разправяше за тия работи наляво и надясно. Ако тогава бяха разбрали за способностите ни, щяха да ни хвърлят на кладата. Всички! Времето беше такова. То и сега не е много безопасно да им се мяркаме пред очите… С годините, разбира се, все нещо ще трябва да предприемем.