Хенри Катнър: Само неприятности

От затвора ме отведоха в някакво пълно с хора помещение, дадоха ми стол и започнаха да ме разпитват. Аз се правех на тапа и твърдях, че нищо не знам. Но внезапно някакъв субект рече:

— Тези горски жители са съвсем първобитни, но в бараката им има атомен реактор! Те, разбира се, не са си го построили сами!

Публиката направо остана като гръмната. Пак започнаха с всякакви въпроси, но нищо не откопчиха и ме върнаха обратно в птичарника. А там леглото ми гъмжеше от дървеници. За да ги унищожа, пуснах из очите си тъничък сноп лъчи. Едва след това забелязах някакъв никакъв човечец с небръснати бузи, опнал се на горния нар. Погледна ме изумено и запремига на парцали.

— Втасвал съм във всякакви пандизи, с кого ли не съм кесил по кафезите, ама с дявола съм за пръв път. Викат ми Амбрустър, Стинки Амбрустър. Бездомник съм, лежа за скитничество. А ти за какво, приятелче? Да не си преджобвал?

— Радвам се да се запознаем — отвърнах. — Сигурно сте много образован. Досега от никого не съм чувал такива изискани думи… Нас ни прибраха без никакви обяснения. Всички ни прибраха, даже спящия Лемнуел и пияния тате.

— И аз бих гаврътнал някоя и друга чашка — отбеляза господин Амбрустър. — Може би тогава нямаше да ми изхвърчат зъркелите от някакъв си простичък факт, че ходиш, без да докосваш земята.

Толкова се бях объркал от разпита, че не знаех какви ги върша. В чуждите очи излизаше, че се правя на идиот. Олях се от извинения.

— Нищо де, нищо. Отдавна го чакам — завопи господин Амбрустър и се почеса по брадата. — Поживях си, налудувах се в удоволствия, нищо чудно, че дъската ми е взела да хлопа… Ама вас за какво все пак ви арестуваха?

— Казват, заради някакъв реактор, в който цепим урана! Но това са глупости. За какъв дявол ще цепим урана? Виж, да цепиш борина си е друго.

— А бе дай им го този реактор, иначе няма отърване. Това е голяма политическа игра, изборите са след седмица. Ще заговорят за реформи и старчето Генди ще им запуши устите.

— Всичко това е интересно, но ние трябва бързо да се приберем.

— А къде живеете?

Казах му и господин Амбрустър се замисли.

— Сигурно вашата къща е на оная река, по-скоро рекичка… На Голямата Мечка?

— Даже не рекичка, а ручей.

— Генди я нарича Голямата Мечка — разсмя се господин Амбрустър. — И изкара от това име купчина мангизи! Ручеят е пресъхнал от петдесет години, но преди десет Генди направи там дига и лапна голямата баница. Така и се казва — „дигата Генди“.

— Че как се правят пари от дига?

— Има неща, момчето ми, които значи и самият дявол не ги може. Пък Генди ги може. Има си вестник, пък това днес означава да имаш все едно открита банкова сметка! Ха-ха-ха!

Влезе човек с връзка ключове в ръка и отведе Амбрустър. Скоро дойдоха и за мен. Окопитих се чак в една голяма и ярко осветена стая. Там бяха и тате, и мама, и Великолепния, и мистър Амбрустър, и някакви мъжища с патлаци. Освен това имаше и някакво сбръчкано джудже с голо теме и подли очички. Него, гологлавия де, всичко го слушаха. Казваше се Генди.

— Ако питате мен, момчето си е доста глуповатичко — започна господин Амбрустър. — Може и да е направил нещо, но не е нарочно.

Скочиха отгоре му и го цапардосаха по главата. А господин Генди ме погледна змийски и попита:

— Кой ви помага бе, момче? Кой построи атомната електроцентрала в бараката? Кажи истината, иначе не отговарям.

Така го погледнах, че и мен мигом ме фраснаха. Чудни хора! Не знаят какви здрави тикви имат Хугбенови. Мен цяло племе диваци ме удряха с колове по главата и така се умориха, че дъх не можеха да си поемат… И тогава аз ги почнах! Но моят съкафезник се развълнува.

— Вижте, господин Генди… Разбирам каква сензация ще бъде, ако успеете да се докопате до тоя, дето е измайсторил реактора де. Само че вие и без това ще победите на изборите. Ами ако там няма никакъв реактор?

— Има, има. И аз знам кой го е направил — каза господин Генди. — Избягали нацистки престъпници, а може би евреи физици. Няма да се успокоя, докато не намеря виновниците!

— Охо, значи искате да вдигнете шум, искате за това да узнае цяла Америка! — възкликна господин Амбрустър. — Сигурно се целите в губернатори или сенатори, пък може и в самата върхушка?

— Момчето каза ли ти нещо? — изсъска господин Генди.

Амбрустър рече, че нищо не съм му казвал. Тогава се захванаха за Лемнуел, но само си загубиха времето. Великолепния обичаше и умееше да спи. За капак по време на сън той не си правеше труда да диша и хората на Генди продължаваха да се съмняват дали въобще е жив.