Кърт Вонегът - Синята брада

В занаята, усвоен още в детството, също беше добър. Но как само се оплакваше! Добре, че го правеше на арменски и го разбирахме само ние с мама. В радиус от сто и петдесет километра около Сан Игнасио други арменци нямаше.

— Интересувам се къде е Уилям Шекспир, вашият най-велик поет — казваше той без да прекъсва работата си. — Чували ли сте някога за него? — Знаеше наизуст всички преведени на арменски произведения на Шекспир и често ги цитираше. „Да бъдеш или да не бъдеш“ например, звучеше в устата му приблизително така: „Линел кам клинел…“

— Изтръгни ми езика, ако ме чуеш да говоря на арменски! — обичаше да повтаря той. С изтръгване на езика турците са наказвали всички, които говорят на език, различен от техния. Това наказание е било въведено през седемнайсети век.

— Какви са тези хора, какво търся аз сред тях? — питаше понякога той, отправил поглед към каубои, китайци и индианци, нижещи се по тротоара в безспирен поток.

— Кога властите на Сан Игнасио ще вдигнат паметник на Месроб Маштотс? — беше друг често повтарян въпрос. Месроб Маштотс е създателят на арменската азбука, живял около четиристотин години преди рождението на Христа. Между другото, арменците са първия народ, който е превърнал християнството в своя национална религия.

— Един милион, един милион! — крещеше той. Това беше цифрата на убитите по време на геноцида арменци, представляващи две трети от всички турски арменци и почти половината от целия арменски етнос по широкия свят. — Днес сме около шест милиона, включително моите двама синове и три внучета. Никой от тях не дава и пет пари за Месроб Маштотс.

— Муса Даг! — беше едно от любимите му имена. Така се наричаше една местност в Турция, където малка група въоръжени арменци са удържали натиска на турската армия цели четирийсет дни преди да бъдат унищожени. Някъде по същото време родителите ми са пристигнали живи и здрави в Сан Игнасио, а аз вече съм бил в утробата на мама.

— Благодаря ти, Вартан Мамигонян! — казваше татко. Това бе името на арменския национален герой, повел зле въоръжената си армия на решителна битка с персите през пети век. Но татко имаше предвид един друг Вартан Мамигонян — производител на обувки в Кайро. При него бяха намерили подслон двамата с мама непосредствено след бягството си от геноцида. Именно той, срещнал ги случайно на улицата в оживената египетска столица, бе успял да ги убеди, че трябва да се доберат на всяка цена не къде да е, а точно до калифорнийското градче Сан Игнасио, „където всичко тънело в злато и разкош“. Но тази история ще ви разкажа друг път.

— Ако някой дойде и заяви, че е разбрал смисъла на живота, вече ще е късно — казваше татко. — Не се интересувам повече от това. — Разбира се, тези думи са взети от американската песничка „Живот в ранчото“, която той преведе на арменски. Стори го, макар да я смяташе за пълна глупост.

— Толстой е бил обущар — подхвърляше той. И това е историческа истина. Най-великият руски писател действително е бил за известно време обущар. Тук му е мястото да кажа, че ако се наложи, и аз мога да правя обувки.

Сърк Бърман пък каза, че ако се наложи тя може да прави гащи. Още на плажа ми обясни, че баща й имал фабрика за панталони в Лакауана, Ню Йорк, но фалирал и се обесил.

Ако моят баща беше преживял „Смелите капитани“ със Спенсър Трейси и Фреди Бартоломю и бе видял картините, които създадох след войната, особено тези, които предизвикаха доста внимание от страна на критиката и на които взех нелоши за времето си пари, той положително щеше да е на страната на огромното мнозинство американци, които презрително сумтяха пред тях или откровено им се подиграваха. Разбира се, подигравките му нямаше да са насочени само към мен лично, а и към всичките ми колеги и приятели абстрактни експресионисти. Включително и към Джаксън Полок, Марк Ротко и Тери Кичън, които, за разлика от мен, по-късно бяха признати за едни от най-блестящите художници не само в Щатите, но и в целия проклет свят! Ала в момента ме пробожда само една мисъл, която дремеше забравена някъде из съзнанието ми от години — той без всякакво колебание би се присмял на мен, неговия собствен син!

Така, благодарение на приказките, които само преди две седмици си разменихме с госпожа Бърман на пустия плаж, аз съм обхванат от пубертетски гняв срещу баща си, погребан преди почти половин век! Господи, помогни ми да се откача от тази дяволска машина на времето!