Кърт Вонегът - Синята брада

Между другото, тази невероятна постройка изобщо не се вижда от прозорците на къщата, в която сега седя и пиша.

Едит нямаше деца от първия си съпруг, а когато с моя помощ стана госпожа Рабо Карабекян вместо госпожа Ричард Феърбанкс Младши, възрастта й вече не позволяваше майчинство.

Ето защо семейството ни изглеждаше съвсем мъничко за огромната къща с два тенискорта, басейн, гаражи и хамбар за картофи, особено ако към всичко това се добави и частният плаж, заемащ около триста метра от брега на Атлантическия океан.

Всеки би предположил, че синовете ми Тери и Анри, първият от които кръстих на името на най-добрия си приятел Тери Кичън, а вторият — на Анри Матис, художникът на когото двамата с Тери най-много завиждахме, с удоволствие ми идват на гости заедно със семействата си. Тери има две момчета, а Анри — едно момиче.

Но те не ми говорят и изобщо не искат да ме видят.

— Ако щат! — крещя аз сред красивата природа, която ме заобикаля. — Хич не ми пука!

Извинете за избухването.

Скъпата Едит бе обладана от онова многообразие и жизненост, с което е надарена Земята-хранилница. Дори когато в имението бяхме само двамата и прислугата, тя пак съумяваше да изпълни тази Викторианска арка с любов, веселие и неподправен домашен уют. Макар да бе родена и израснала в привилегировано общество, тя готвеше заедно с готвачката, помагаше на градинаря в поддръжката на парка, сама купуваше всички хранителни продукти, хранеше кучетата и птиците, успяваше да приласкае дори дивите зайци, катерички и мечки.

Същевременно животът ни беше изпълнен с празници и веселби, в къщата почти винаги имаше гости, някои от които — предимно нейни роднини или приятели — оставаха в продължение на седмици. Вече ви казах как стои въпроса с малцината мои роднини, почти всички заклети самотници. Що се отнася до другите членове на семейството ми — тези, които чувствах такива в армията, то повечето от тях загинаха в онази битка, при която попаднах в плен и изгубих окото си. А никой от оцелелите повече не видях. Вероятно не са ме обичали чак толкова, колкото ги бях обичал аз.

Стават подобни неща.

Членовете на другото ми изкуствено семейство — абстрактните експресионисти, с малки изключения също са мъртви. Но при тях смъртта бе следствие от най-разнообразни причини — от старост до успешен опит за самоубийство. А малцината оцелели, съвсем като кръвните ми роднини, отказват да разговарят с мен.

— Ако щат! — крещя аз сред красивата природа, която ме заобикаля. — Хич не ми пука!

Извинете за избухването.

Скоро след смъртта на Едит всички прислужници ме напуснаха. Казаха, че се чувстват твърде самотни. Наех нови, дадох им огромни заплати, за да се примирят с мен и цялата тази самота. Докато Едит беше жива, докато този дом беше жив, тук живееха градинарят, готвачката и двете камериерки. Сега останахме само аз и готвачката (тази, новата). Нанесе се на третия етаж, там, където обикновено живееше прислугата. Но сега той беше изцяло на разположение на нея и на петнайсетгодишната й дъщеря. Тя е на около четирийсет години, разведена, родом от Ийст Хамптън. Дъщеря й Силести не работи за мен, а просто си живее тук, храни се за моя сметка и се забавлява на моите тенискортове, моя басейн и моя плаж в шумната компания на куп хлапаци с преднамерено предизвикателно поведение.

Както тя, така и нейните приятели ме игнорират напълно. Сякаш съм изпаднал в дълбока сенилност ветеран от някаква отдавна забравена война и единствената ми грижа е да прекарам остатъка от живота си като дремя и едновременно с това пазя своите музейни експонати. Не мога да им се сърдя. Защото, освен че е мой дом, тази къща е дала подслон на най-богатата частна колекция от картини на абстрактния експресионизъм. А тъй като от десетки години насам не съм свършил нищо полезно, аз едва ли съм нещо друго, освен пазач на музей.

И точно като всеки човек, който си изкарва прехраната от музейните експонати, аз търпеливо отговарям на въпросите, поставяни ми от разнообразните посетители. Въпроси, които общо взето могат да се формулират така: „Какво означават тези картини, да ги вземат дяволите?“

Тези картини, които действително не са носители на какъвто и да било символизъм, са мое притежание далеч преди да се оженя за Едит. Струват поне толкова, колкото струва цялото имение плюс всички акции и облигации, завещани ми от Едит. Включително и 25-те процента от акциите на „Бенгалските тигри“ — отборът по професионален футбол на град Синсинати. Ето защо никой не може да ме обвини, че съм ламтял за наследството на съпругата си.