Кърт Вонегът - Синята брада

Прочете ги открай докрай, без изобщо да ме попита дали ги смятам за лични, а после ми тръсна:

— Само в едно от писмата на тази жена се съдържат повече истини за живота, отколкото във всичките ти картини! — За пръв път в гласа й прозвуча нескрито уважение: — А като цяло са още по-ценни, защото показват как една унизявана и подценявана жена се превръща в голяма писателка. Защото тя е точно такава и аз се надявам да си го забелязал.

— Забелязал съм го — рекох. И това беше чистата истина, тъй като всяко писмо на Мерили беше наистина по-задълбочено, по-изразително, по-спокойно и философско от предишното.

— Какво образование е имала тя? — пожела да узнае госпожа Бърман.

— Изкарала е само първи клас в гимназията — отвърнах.

— Трябва да е била страхотна гимназия! — респектирано поклати глава госпожа Бърман.

На цялата тази кореспонденция отговарях предимно със свои рисунки, хранейки тайната надежда, че Мерили ще ги покаже на Дан Грегъри. Към всяка от тях прилагах кратка обяснителна записка.

Когато съобщих на Мерили, че мама е починала от тетанус, писмата й изведнъж придобиха майчински оттенък. Независимо от факта, че беше само с девет години по-възрастна от мен. Първото от тази майчинска поредица пристигна не от Ню Йорк, както обикновено, а от Швейцария, където тя беше отишла да покара ски.

Истината научих едва след войната, когато я посетих във флорентинския й дворец — в Швейцария заминала да абортира, по настояване на Дан.

— Би трябвало да му благодаря за това — каза ми във Флоренция тя и ме дари с ослепителна усмивка: — Защото именно там започнах да се интересувам от чужди езици.

Току-що госпожа Бърман ме осведоми, че готвачката ми е абортирала три пъти. И то не в Швейцария, а в някакъв забутан лекарски кабинет тук, в Саутхамптън. Това ме отегчи, но аз по принцип се отегчавам от всичко, кое. то става в съвременния свят.

Не я попитах как се връзва тая новина с факта, че готвачката беше износила и родила Силести. Просто не ме интересуваше, но госпожа Бърман не ме остави в неведение.

— Два аборта преди Силести и един след това — поясни веднага.

— Тя ли ти го каза?

— Силести. Освен това добави, че майка й имала намерение да си запуши каналите.

— Е, това вече наистина е нещо полезно — рекох. — Ще го имам предвид ако се случи нещо непредвидено.

Отново се връщам в миналото, макар че настоящето ме хапе по глезените като зъл фокстериер.

Мама умря с убеждението, че вече съм станал протеже на Дан Грегъри, въпреки липсата на каквито и да било преки контакти между нас. Още преди да се разболее тя предрече, че „Грегорян“ ще ме изпрати да уча в художествено училище, като порасна ще ме препоръча за илюстратор на големите списания, а след това „Грегорян“ ще ме запознае с всичките си прочути приятели и те ще ме научат как да вложа на борсата спечелените от рисуването пари, за да забогатея и аз. През 1928 година акциите на борсата вървяха само нагоре, почти като днес. Хоп!

В крайна сметка мама не доживя не само да види как борсата рухва година по-късно, но и отрезвяването в отношенията ми с Дан Грегъри. Защото се оказа, че той едва ли е подозирал за моето съществуване, а всичките благосклонни оценки на рисунките, които изпращах в Ню Йорк, са били не от най-скъпо платения художник в американската история, а от, според израза на баща ми, чистачката, готвачката или най-вероятно — от курвата му!

Един следобед, трябва да съм бил вече над петнайсетгодишен, се върнах от училище и заварих баща ми на кухненската маса с купчината писма на Мерили пред себе си. Беше ги пръснал на мушамената покривка и ги бе препречел наново.

Това не представляваше пъхане на носа в моите работи, защото тези писма бяха семейна собственост. Ако двама души въобще могат да се нарекат семейство. Бяха нещо като съкровищни бонове, като ценни книжа със златни ръбове, от които щях да се възползвам като възмъжея, те също. Веднъж получил дивидентите от тях, аз щях да бъда в състояние да се грижа за баща си, който съвсем определено имаше нужда от грижи. Спестяванията му, както на всички в градчето, бяха изгорели заедно с банкрута на Спестовно-кредитната асоциация „Лума Каунти“, по-популярна с името „Ел Банко Бусто“. По онова време още нямаше федерални гаранции за банковите депозити.

На всичкото отгоре „Ел Банко Бусто“ държеше ипотеката на малката къщичка, в която живеехме и в която се намираше малката работилничка на баща ми. Татко притежаваше къщичката благодарение на заем от тази банка. След фалита бяха ликвидирани всички активи на банката, включително закъснелите ипотеки, които представляваха огромната част от отпуснатите заеми. Досещате ли се защо бяха закъснели? Ами просто защото всички бяха проявили глупостта да си вложат спестяванията в „Ел Банко Бусто“.