Ани Воте - Гласът на света

— А защо тогава ми даде дума? — запита той със задавен глас. Обзе го страх, че ще изгуби хубавото създание, което желаеше с цялото си същество.

— Защото бях самотна, изоставена, дълбоко злочеста; защото се надявах, че ще се успокоя в твоята любов, в твоето приятелство; защото търсех душа, която да ме обича и разбира. Исках да изляза от този кръг, границите, на който бяха тесни за мене. Търсейки пътя, аз се заблудих. Ето защо те моля да ме освободиш, умолявам те, Феликс, защото никога, никога не мога да бъда твоя!

— Ще ми се закълнеш ли, че не обичаш този, който тъй гордо тръгна назад? Аз ще му искам сметка, задето тъй жестоко изтръгна от сърцето ми най-любимата ми на света.

Тина погледна отчаяно лицето на Рьопер, което сега за пръв път имаше едно болезнено изражение, но издаваше и желязна решителност.

— Да не си намислил да се дуелираш с графа? Моля те, твоето подозрение е смешно.

— Ти трепериш сигурно за скъпия живот на приятеля си? — изсмя се горчиво Рьопер. — Не се тревожи, ако ти прави удоволствие, той също би могъл да ме застреля. Животът ми и без това няма никаква цена за мене.

— Не говори така, Феликс — замоли го кротко Тина и хвана ръката му, която леко стисна. — Ти не бива да бъдеш огорчен и наскърбен, защото, дори да те обичах, пътищата ни пак биха се разделили.

— И мога ли да попитам, защо?

— Защото никога не мога да стана жена на един честен мъж. Досега поне бях вярвала, че родителите ми, макар бедни и необразовани, все пак бяха честни и почтени хора. Ала от днес зная, че съм подхвърлено дете, което бедната, стара жена, наричана от мене майка, от състрадание е отгледала. Без баща, без майка, без име, без родина, аз съм самотна до смърт и още с мъчителния страх в сърцето, че тази, която досега наричах сестра, ще опозори побелялата си майка и мене. Грета се отвърна окончателно от майка си, за да последва измамните гласове, които я зоват навън, в пъстроцветието на живота, за да намери там гибелта си. Боя се, че тя е завинаги загубена…

— Тина — прошепна топло докторът. — Тина, успокой се! Ти си имала днес тежки изпитания и не беше правилно от моя страна да бъда суров. Бях толкова възбуден! Прости ми, не исках да те наскърбявам. Ти трябва най-напред да дойдеш отново на себе си, после можем да говорим за нашето бъдеще. Ала за мене е съвсем безразлично, дали си дъщеря на майка Рамлер или на някоя друга, защото аз обичам тебе, а не произхода ти. А за Грета не се тревожи, ще я вразумим отново. Хайнц Вартеман заяви сериозно, че иска да се ожени за нея. Какво по-хубаво от това?

Тина поклати отрицателно глава:

— Не, Феликс, тъкмо с Хайнц Вартеман започна нещастието тогава на Петдесетница, която стана фатална и за мене. Твоите намерения са наистина добри, ала ти не можеш да помогнеш нито на Грета, нито на мене. Ето Волфсег трябва да се разделим, Феликс, но не със злоба и омраза, а в мир. Прости ми, че ти причинявам страдания, но другояче не мога. Сбогом!

Доктор Рьопер изстена пресипнало и отблъсна подадената му ръка.

— Не, никога! — извика той гневно. — Никога няма да те освободя. Ти си моя завинаги! Ти ми даде дума, ти ми принадлежиш и никой няма да те изтръгне от мене, никой! Разбираш ли, никой!

Той я погледна с искрящи от гняв очи.

— Върви си! — рече тя.

Той се обърна рязко, без да се сбогува и се спусна назад по горския път, по който тя бе дошла с Бартенщайн.

Тина застана за миг на едно място и погледна подире му, но после една облекчена въздишка разшири гърдите и. Тя неволно вдигна ръце нагоре към зелените листаци на дърветата, които красяха парка на замъка, и бавно влезе вътре.

В тишината се разнесе пронизителният крясък на сокол, досущ дълга смъртна въздишка, и тя със скръб си спомни онова, което й бе казал Рьопер за графа. Пламенна руменина обагри страните й и скривайки лице в ръцете си, тя изрида поривисто:

— Не, не, аз не го обичам! Това би било престъпление, не изкупим грях! Каква гадост, да мисли такива грозни неща! Той съди за всичко според своята собствена, дребнава душа…

Когато Тина стъпи на широката, посипана с чакъл алея пред терасата, лъхна я зашеметяващо ухание. То се носеше от лехите пред замъка, където току-що бяха цъфнали първите рози.

И въпреки цялата злочестина и безпомощност, едно сладостно, приказно чувство обзе самотната девойка и изпълни с шеметно щастие цялото й същество.

Тина влезе тихо в преддверието. Над замъка Волфсег затрепка ярката вечерница.

— Кафето пак е студено, госпожице Рамлер — укори сутринта баронеса Волфсег своята компаньонка, която наливаше кафето на голямата веранда на замъка, — толкова ли е мъчно да запомните, че обичам кафето горещо?