Ани Воте - Гласът на света

— Вие имате навик, госпожице Рамлер, да ми разваляте всеки път радостта, която изпитвам от нашето приятелство… смея да го нарека така. Не разбирате ли, че за нас е меродавна само личната стойност на човека, а не положението, което случайно заема? Надявам се, че скоро ще дойдете. Жена ми сигурно ще се радва, а вие трябва да видите и малкия Гюнтер. Обещавате ли ми?

Той й подаде свободно своята силна, загоряла от слънцето ръка и тя сложи доверчиво своята в нея. За миг техните ръце лежаха крепко една в друга и на двамата се стори, че тук се сключваше един съюз, който нищо не би могло да разруши. Ала внезапно ръката на Тина се отпусна безсилно надолу. Очите й се отправиха в смъртна уплаха към далечината. По горския път към тях идваше един мъж. Студено с надменен сарказъм, насмешливите сини очи на доктор Рьопер се впиха в уплашеното лице на Тина.

— Познавате ли господина, който иде насам? — запита Бартенщайн, малко учуден въобще да срещне някого тук, на тихия горски път. — О, не е ли това младия човек, който тогава на Петдесетница, пое от ръцете ви мокрото момче? — продължи той. — Вярно, той е.

— Вие имате право, господин графе — отвърна Тина. — Това е доктор Рьопер, моят годеник. Вероятно е искал да ме посети във Волфсег и понеже не ме е заварил там, дошъл е да ме пресрещне.

— Вашият годеник? — Графът погледна разстроено пламналото в огън лице. — Простете! — рече той с поклон. — Не знаех. Честитя ви от сърце.

Стори му се изведнъж, че пред очите му се надига тъмно море от мъгла и тъмна нощ забулва ухаещата гора.

Доктор Рьопер спря пред тях и свали шапка.

— От Волфсег ли идеш, Феликс? — запита Тина и гласът й сякаш трепереше.

— Да — отвърна той, подавайки й бегло ръка. — Майка ти ми каза, че си била в Берлин. Тръгнах веднага с влака и пристигнах по-рано от тебе във Волфсег.

— Аз се качих на парахода — отвърна кратко и спокойно Тина. — Мога ли да запозная господата: доктор Рьопер, мой годеник, граф Бартенщайн, най-близкият ни съсед, който бе тъй любезен да ме придружи през гората.

Двамата мъже се поклониха студено.

— Струва ми се, имах веднъж удоволствието — забеляза учтиво граф Бартенщайн.

В очите на доктора светна пламъче.

— Да, разбира се, спомням си, спасителя на Паул Вартеман — изсмя се той иронично, после добави, сваляйки още веднъж вежливо шапката си: — Благодаря ви, господин графе, за рицарската закрила, която сте оказали на моята годеница. Сега вече не е нужно да се затруднявате повече, аз сам ще придружа годеницата си до Волфсег.

Двамата се погледнаха мрачно, заплашително, после графът се поклони пред Тина и каза, подавайки й ръка:

— Предавам ви в сигурни ръце, госпожице Рамлер. Не забравяйте обещанието си; жена ми ще се радва да ви види скоро у нас.

Той поздрави бегло доктора и закрачи бързо назад по пътя, по който беше дошъл.

Когато графът спомена жена си, Рьопер въздъхна малко облекчено, но тутакси се обърна ядосано към Тина.

— Какво всъщност означава твоето държание? — нахока я той. — Идваш в Берлин, без да се срещнеш с мене, а после те виждам тук, ръка в ръка с тъй наречения спасител, който навярно винаги се явява навреме, когато имаш нужда от него? Сега си обяснявам, защо е бил там, когато Паул е паднал във водата. Имала си среща с него. Признай!

Тина, която досега бе вървяла мълчаливо до него, го погледна:

— Преди всичко, не позволявам този тон — рече тя, вдигайки глава, — можеш да мислиш, каквото искаш.

Рьопер погледна уплашено годеницата си. Наистина ли това момиче, което вървеше тъй гордо, тъй властно до него, беше онова тъй кротко, тихо момиче, което досега се подчиняваше без противоречие, дори апатично, на исканията му?

— Но ти ще позволиш да дам израз на удивлението си, като чувам, че си била при майка си, без да ми се обадиш. Вярвах, че ще те намеря на гарата, защото не можех да допусна, че ще предпочетеш бавния параход, когато толкова бързаше да се махнеш от Берлин? Отговори най-сетне!

Тина мълчеше. Чак след известно време каза:

— Помолих мама да ти съобщи, че не мога да стана твоя жена.

Докторът се изсмя.

— Да, майка ти изпълни твоето поръчение и сега аз зная защо. Ти искаш да бъдеш свободна за любовните си приключения с един женен мъж. Не те ли е срам?

Тина го погледна уплашено. Ужасът, който се четеше в очите й, беше тъй искрен, че Рьопер тутакси се разкая за прекалените си подозрения.

— Щом имаш това мнение за мене, Феликс, аз не мога да го променя — отвърна тихо Тина. — Мисли, каквото искаш, ала едно ще ти кажа; няма никога да стана твоя жена, защото не те обичам. Никога, чуваш ли, никога!