Джоан Виндж - Снежната кралица

Гъндалийну плахо я докосна до рамото. Смутена, тя вдигна очи и видя презрителното лице на старейшината Уейъуейс.

— Готови ли сте, инспектор?

Тя кимна.

Старейшината взе малката свирка, окачена на верига около врата му, и отиде на моста. Джеруша го последва с фиксиран напред поглед. Знаеше какво ще види, ако погледне надолу, и не изпитваше никакво желание: ужасната шахта, която осигуряваше достъп за обслужване на станцията за самозадоволяване — обслужване, което, доколкото й беше известно, никога не се е налагало да се извършва през цялото хилядолетие, откакто Хийгемъни беше научила за него. В нея имаше затворени асансьорни капсули, с които техниците, които бяха дошли да я изследват, безопасно се придвижваха до безкрайните й нива; имаше също колона за въздух, горният край на която достигаше до центъра на Карбънкъл и чрез естествената тяга, подобно на тягата в комин, осигуряваше чист въздух. Тук се намираше единственият район на града, който не беше обграден със защитни стени; хапещите ветрове на откритото море се носеха по него и засмукваха всички зловония от подземните дупки. Там винаги имаше силен мирис на море и се чуваше стенанието от вятъра, който проникваше във всяка пролука и забърсваше всяка издатина в шахтата.

Там имаше и увиснали във въздуха панели от някакъв прозрачен материал, които приемаха произволна форма, плуваха и се издуваха като облаци, като създаваха опасни потоци напряко и назад в неумолимия вятър. Там беше и единственият път през входната зала към горните нива на двореца. Пред нея коридорът се превърна в мост, който свързваше двата края на опасната бездна. Този мост беше достатъчно широк, за да се ходи безопасно по него при спокоен въздух, но смъртно опасен при неумолимия ураган на ветровете.

Старейшината Уейъуейс изсвири една нота със свирката и уверено пристъпи напред в притихналото пространство. Джеруша го последва почти по петите му в стремежа си да включи себе си и Гъндалийну в кълбото от спокоен въздух. Старейшината продължи да върви със спокойна, равномерна крачка, изсвирвайки втора, а после и трета нота. Кълбото от спокоен въздух продължаваше да ги заобикаля. Но зад себе си Джеруша чу Гъндалийну, който бе изостанал малко и вятърът облиза гърба му, напразно да произнася името на някакъв бог.

Това е лудост! Тя се поддаде на възмущението, което винаги я обземаше при преминаването над Бездната. Що за маниак е бил този, който е построил такава садистична лудница!… като е знаел, че технологията е позволявала лесно да се преодолее и с това да престане да служи като защита. На технологичното ниво, на което се намираха Зимните хора на Тийумат сега, Залата на Ветровете беше достатъчно ефективна. Но какъвто и да беше човекът, който я бе построил някога, Джеруша предполагаше, че тя отговаря на целите на кралицата.

Вече бяха изминали половината път. Джеруша не отместваше очи от гърба на старейшината и чуваше атоналните 14 14 Атонален — който няма определен такт; нехармоничен. звуци, които задържаха смъртния порив на вятъра над зейналата бездна. Не някакво магическо заклинание, а активирането на автоматичен контрол превръщаше въздушните маси в защитни завеси, вместо в унищожителни урагани. Макар да знаеше това, то никак не й действаше успокоително, защото можеше да има и човешка грешка, както и неочаквана повреда в една толкова стара система. Някога е имало контролни устройства, които са извършвали тази операция, която сега се върши от човека със свирката. Но доколкото й бе известно, единственото останало устройство сега висеше на пояса на Старбък.

Спасена! Отново беше стъпила на твърда земя. Тя едва удържаше обзелото я желание да свие крака и да седне. Изпотеното лице на Гъндалийну се усмихваше весело насреща й. Тя се чудеше дали той не се опитва да забрави, че по същия път ще трябва и да се връщат. Тя погледна напред и видя триумф в походката на старейшината Уейъуейс, който се бе насочил към залата за аудиенции 15 15 Аудиенция — официален прием на високопоставени лица; прием от държавен глава на дипломатически представител. .

Дори тук, така близко до най-високата точка на Карбънкъл, залата поразяваше с огромните си размери. Според нея тук можеше да се помести цяла вила от Ню Хейвън, нейния роден свят. От геометричните арки на подпряния с колони таван се спускаха нишки в пастелни тонове, намигващи и пеещи някаква екзотична песен, съставена от звъна на хилядите малки, ръчно изработени сребърни звънчета.