Пол Виалар: Преминаването на екватора

— Да… да… — призна Фирмен, — но моля ви, господин Картаю…

— Няма никакъв господин Кар… Кар… Картаю. Хайде, марш! Тръгвай напред, идващ тъкмо навреме. Не, само като си помисля, че без малко щеше да се и-и-измъкнеш от кръ… кръ… кръщавката!

Със здравата си ръка той вдигна за яката, по-скоро понесе нещастния Фирмен към палубата.

Появата на двамата мъже, единият бутащ другия напред, заобиколени от тези, които бяха тръгнали да търсят кучето, произведе невероятен ефект. Без колебание Картаю насочи към ешафода намерения слуга.

Когато вече стъпи на платформата, когато видя пред себе си всички тия луди, облечени като диваци, когато най на края забеляза и изправената Сидони — жив образ на гнева, клетият човечец падна на колене.

— Простете! Простете ми, госпожице! — проплака, кършейки за милост ръце към младото момиче.

Но гръмливият глас на Картаю превъзмогна бъркотията. Той блъсна Фирмен към трамплина и когато слугата вече стъпи, там, той го спря с едно тъй повелително „Стой!“, че Фирмен се закова на място.

— Фирмен — рече тогава Нептун и се надигна, — Фирмен, ти ще бъдеш наказан за измяна. Ето те върху една не много широка дъска и под нея няма абсолютно нищо, под нея е нищото, в края на краищата… Ако можеш да стигнеш до края на тази дъска и да се върнеш, без да паднеш, аз, Великият Нептун, ще наредя да те помилват… ако ли не…

Нещастният Фирмен не се поколеба, той знаеше, че си заслужава наказанието — пристъпи храбро крачка напред а извика:

— Моля госпожицата да ми прости…

…И изчезна в празното пространство. Клетникът си мислеше, че е паднал в морето, защото започна да крещи:

— Помощ! Давя се! Спасете ме!

Едва когато струите свалиха водната си превръзка от очите му и когато оглушителният кикот на хората достигна до него, той разбра цялата измама. Посрамен и прогизнал, той успя най на края да се измъкне; през цялата вечер повече никой не го видя.

Въпреки всичко произшествието, предизвикано от появилия се отново Фирмен, не промени нищичко от предвидения сценарий. Панама, Фраганон, Льо Белек си минаха по реда и Силвестър съвсем разумно изтърпя всички изпитания, но в последната минута успя да повлече със себе си и самия палач под струите, които не секваха.

Силвестър и палачът се боричкаха още под кръстосаните струи вода, когато Трегастел се изправи изведнъж и поиска тишина.

— Госпожице — започна той, обръщайки се към Сидони, — и вие, Капитан Нор, и вие, Ветрове, и всички вие от кормилото до мачтите, моля ви да ме изслушате за минута.

— Ш-ш-т! Ш-ш-т! — разнесе се в тълпата.

— Чували ли сте вие, откак моряк се помни, човешко същество да е прекосило Великия Екватор, без да мине през тази церемония?

— Не!… Не!… Никога!… — ревна тълпата.

— Нали чухте, госпойце — рече Трегастел, покланяйки се още веднъж към Сидони… — Тогава знаете ли какво трябва да направите?

— Аз?… Искате да кажете, че… аз?…

— Разбира се! — потвърди Трегастел.

— Капитане — изскърца с леден глас Сидони, — моля да наредите на вашите хора да се отнасят с уважение към мен.

Капитанът се надяваше, че моряците ще пожалят Сидони, но познаваше традицията.

— Госпожице Годервил — каза той, — традицията си е традиция…

— Но кой тук е господар на кораба?

— Днес — каза той — господари са Капитан Нор и Съветът на ветровете, а най-вече Великият Нептун. Ако искате да ви пожалят, отнесете молбата си към него.

— Няма да се унижавам да искам милост от тях, само ги предупреждавам, че ако някой посмее да ме докосне, повече никога не ще пътува с корабите на моя баща!

— Да ви докоснем! И наум не ни е идвало, моя малка госпожичке — рече Трегастел.

И дръпвайки бързо едно въже, което бе предварително приготвил и завързал за дървеното магаре под платформата, където се намираше Сидони, стори тъй, че всичко се наклони напред. Напразно младото момиче се опита да се задържи — беше неподготвено, извика и с главата напред падна в платното, вече почти пълно с вода.

Дявол да го вземе, тя вече беше там и вече никой не се двоумеше. В края на краищата, госпожица Господар или не, и тя трябваше да си мине по реда, както всички други — и господин дьо Годервил преди четирийсет години трябваше да се подчини на този обичай.

Сидони крещя, вика — нищо не помогна: беше полята, измокрена, кръстена. Когато най-накрая излезе от това досадно положение, тя се загърна надменно в прогизналите си парцали и позеленяла от яд и безсилна ярост, се прибира в кабината си.