Пол Виалар: Преминаването на екватора

С един скок той се озова на палубата, спусна се да посрещне Сидони, която важно-важно се появи в подножието на бизаимачтата придружена от своя предан Азор. Тя бе извадила от багажа си без помощта на Фирмен, на бедния Фирмен, изчезнал за нещастие, своята най-ослепителна рокля, с най-многото дантели.

— Оттук… Оттук… госпожице… — чуруликаше Трегастел Капитан Нор, чупейки кръст в раболепни поклони.

Той й подаде галантно ръка, помогна й да се качи по стълбата, заведе я до отделно сложеното и още незаето кресло.

— Ето… — продължаваше той — тук… ще се чувствувате чудесно, ще можете да гледате целия празник… или дз участвувате в него, госпойце…

Бе донесъл една възглавница и любезно я занаглася на седалката; той се занимаваше с нейното настаняване и цялата му физиономия излъчваше благосклонност и участие.

Сидони постави Азор на коленете си, хвърляйки презрителен поглед към Тусен, който отиваше при Трегастел, готвеше се да се забавлява като господарка на това представление, чието великолепие морякът бе превъзнасял до господа, за да я накара да дойде.

— Стражи! — прогърмя Нептун през един украсен с водорасли рупор. — Да се качат първите господа!

Това беше Кендиси, наречен Моко. Той съвсем не се бе примирил със съдбата си и се защищаваше яката, ала не можеше да се изплъзне, и по-скоро носен, отколкото воден по стълбата, той се появи на ешафода.

Уплашен, Моко се въртеше, търсеше къде да се хване и тъй като нямаше нищо подходящо, взе едно смело решение: с риск да си счупи врата той се бухна напред.

Докато още беше във въздуха, оставеното върху палубата платно се изопна внезапно, теглено от силни ръце, и юнгата меко се приземи в средата. В този момент, „по метода на покривката“, опъвайки силно платното, мъжагите, които държаха краищата му, при команда „Хо-о-оп!“ изпратиха нещастния Кендиси към небето. Едва бе стигнал долната рея, когато двата крана се отприщиха, задействувани от ловки ръце: кръстосвайки се над платното, двете струи следваха неотстъпно „пациента“. Той политаше нагоре, падаше, отново политаше — щедро намокрен, вече покръстен както трябва.

Всичко това беше тъй смешно, че Сидони не можа да се сдържи да не изръкопляска от възторг. Затова тя изостави за миг Азор, който рипна и се озова на подвижния под. Оттам, с един забележителен за тези лапички скок, той се намери на ешафода и с бързина, на която го смятаха неспособен, се спусна по стълбата.

— Кучето ми! — викаше Сидони. — Хванете го!

Азор се пъхна в междупалубието. Там, без да се колебае, той изчезна в нещо като килер, но достатъчно бързо, за да не може да го види Картаю, който вече идеше зад него.

Там, зад разни стари метли, имаше една стълба, която се спускаше към вътрешността на кораба. Все тъй следвано от едноръкия, кучето се губеше между струпаните бали. В края на трюма се виждаше врата, но с малък отвор за котките в долната й част. Малкият гъвкав териер се пропъхна през него.

Разнесоха се радостни джафкания и изведнъж Картаю чу силен глас, който казваше:

— Хайде, миличкото ми!… тук!… тук!… долу лапите!…

С един удар на рамото той разклати прогнилата врата, която поддаде. На лицето му се изписа учудване: един разпарцален човек — рошав, брадясал, раздърпан — галеше кучето и плачеше.

— Фи… Фи… Фирмен! Какво пра… пра… пра… правиш тук?

Макар че съвсем не беше трудно да се разбере какво правеше там Фирмен — трябваше само да се види как се е настанил! Мястото, където се намираше, беше тясно пространство в средата на кораба, сигурно скривалище тъкмо в най-широката част на „Габиан“, където най-малко отвсякъде другаде на кораба се чувствуваше клатенето.

Как се бе озовал там? Много просто. Вълната, от която всички мислеха, че е отнесен, го бе чисто и просто шибнала по палубата, но той не бе прехвърлил перилата. Не. Капакът на един люк се бе изместил от вълната. Той бе паднал на дъното и бе загубил съзнание. Машинално поставен на мястото от първия минал моряк, люкът се бе затворил над него. Беше останал там четирийсет и осем часа, изтощен от морската болест, самото положение на тялото му бе укротило повръщанията — най на края той се бе почувствувал тъй добре, както от тръгването си от Хавър насам не се бе чувствувал.

— Какво пра… пра… виш тук? — повтаряше Картаю.

— Е — отвърна Фирмен, — нали виждате!

— Господи — възкликна Картаю, грабвайки го за рамото, — тогава ти ни накара да ми… мислим, че си и… и… изчезнал, а през пялото това време си бил скри… скрит тук!