Евгений Велтистов - Реси — неуловимият приятел

„Подводни похитители“ — гласеше фрапантното заглавие и професорът вече щеше да остави вестника, но нещо задържа вниманието му. Той започна да чете от средата:

„… Както е известно, една осма от златото и среброто, добито от човечеството, лежи на дъното на световния океан. Ако вземем под внимание, че доскоро в продължение на стотици години от щормовете и бурите са потъвали всяка година над две хиляди кораба, то океанското дъно буквално е осеяно с морски съкровища.“

— Ако човек повярва на този дописник — каза под мустак Громов, — без да му мислиш много-много — хайде на морското дъно.

„Един от тези кораби — «Санта-Мария», който е принадлежал на генуезки търговец, потънал преди повече от пет века, беше намерен от археологическа експедиция. Почти месец корабът, затрупан с кал до върха на мачтите, беше чистен от наслойките. Ценните за историците експонати — оръжие, битови предмети, по чудо запазилият се бордов дневник — археолозите сложили в изолационните камери. Младшият научен сътрудник И. И. Слепньов проникнал в трюма на «Санта Мария» и сред останките от разложения товар намерил железни сандъци. Като отворил един от тях, ученият видял, че е пълен със златни монети“…

— Умират си вестникарите за всевъзможни сензации — усмихна се Гел Иванович.

„Когато на другия ден експедицията се върнала за съкровището, сандъците били празни…“

Гел Иванович скочи, смачка вестника, пъхна го в джоба си.

— Тю, че глупости! Обикновено подводно грабителство в рубриката „Произшествия“ — каза възбудено той. — Но защо все си мисля за Реси? Каква е тази натрапчива мисъл!… Сега във всяко загадъчно събитие ще ми се мярка изчезналият Реси… Трябва да се успокоиш, уважаеми Гел Иванович — каза си той — и… и… но къде е вестникът? Къде е статията? Наистина, цяло наказание…

Като претърси цялата стая и намери вестника в собствения си джоб, професорът взе да чете по-нататък:

„Служителите от морската инспекция, които пристигнали на местопроизшествието, направили оглед на трюма, на потъналия кораб и взели проба от водата. Установено е, че ръждясалите ключалки на сандъците са отворени с ключ с особена форма. Слабата следа във водата, анализирана с «електронен нос», за съжаление, не показала досег на крадци, а пък е известно, че най-новата машина «електронен нос» определя по миризмата приблизително възрастта, професията, района, където живее лицето, извършило престъплението. И картотеката на морската инспекция не се оказала подобна миризма. Освен това, контролните проби на водата, взети около потъналия кораб и от неговия трюм, съдържат продукти на радиоактивно разпадане. От всички средства за движение, които работят с ядрено гориво, нито едно не би могло да проникне в тесния корабен трюм на «Санта-Мария»…“

— Той е — каза твърдо Громов. — Сега съвсем точно чувствувам, че това е Реси!…

Гел Иванович седеше, хванал главата си с две ръце. Малкият Реси е отличен плувец — само той е могъл да остави в трюма следа от реактивен двигател. Професорът скочи, закрачи из стаята.

— Ако определим мисленето като присъщо само на човека качество, то създаването на мислеща машина е невъзможно. — Той се спря, разсмя се. — Но тя съществува! Самият аз опровергах този шашав тезис! И кой, бих искал да знам, може да посочи предела на усъвършенствуване на машината?!

Громов извади от джоба лулата, запуши.

„Може вълненията да са напразни и подозренията ми — глупави — успокояваше се професорът. И веднага си спомни: — Но нали моята машина е неуловима. И за нея никой не е измислил никакви Забраняващи теореми!“

За Забраняващите теореми, които могат да спрат не само Реси, но и всяка електронна машина, Громов се мъчеше да не мисли повече: професорът смяташе тези мисли опасни за бъдещето на човечеството. Но в паметта му изплава един ред от вестника: „Една осма от световните запаси на злато и сребро“.

Громов поклати глава: „Каква е тази странна фантазия! Разбирам: да беше например търсене на редки лекарствени водорасли, които ще помогнат за излекуването на неизлечими засега болести. Откритието на залежи на манган, никел, уран на океанското дъно. И най-сетне, ако някой иска бързо да забогатее, събиране на диаманти по материковите плитчини на Югозападна Африка. Там в пясъка — диаманти колкото щеш — по четвърт карата, направо ги слагай на машината за шлифоване, че и в бижутерийния магазин… Но потънали кораби със съкровища, какво мизерно, примитивно използване на най-новата машина!…“