Евгений Велтистов - Реси — неуловимият приятел

— Реси, чуваш ли ме, Реси? — мърмореше Сергей.

В джоба на ризата му е зашит транзисторът за връзка с Реси. Като поглеждаше в учебника, Сергей барабанеше с пръсти по джоба:

— Ало, Реси, аз съм, Сергей. Чуваш ли ме?

Но Реси не се обаждаше. Може би защото гласът на Сироежкин звучи съвсем иначе: нали се вълнува…

„Ами ако Реси е взел, че е изтрил от своите схеми един ред? Точно оня, където беше следата на паметта за мене, за Сироежкин? А?… Не, Реси не може да постъпи така!… Чисто и просто той сега спи и сънува най-чудни, най-удивителни неща, каквито могат да съществуват само на сън: пясъците на Марс, сивите камъни на Луната, слънчевите дъги на Юпитер. И не чува нищо…“

— Реси, отговаряй!

Такова гениално куче — и да изчезне безследно: Тепърва ще се разбере от какво се е лишила световната наука… Защото със своите способности Реси би могъл да стане знаменитост във всяка работа. Например в шахматната игра — гросмайстор… Дори световен шампион!… Ето на масичката седи международен майстор. Срещу него — рунтавото куче. Кучето обмисля решаващия ход… Мести тура и — мат! Аплодисменти!… Слагат на шампиона лавров венец. Главният арбитър обявява: „Треньорът на новия световен шампион е Сергей Сироежкин!…“

Сергей обори глава на масата и веднага се събуди. Той хвърли учебника настрана, като видя познатото заглавие: „Кривата на Вселената“. Голяма работа! Кривата на Вселената я знае всеки от рождение: и в пещера да се скриеш, и под леглото да се завреш — няма да избягаш от звездите и така и така ще живееш в своята Галактика. Защо тогава да изучаваме всички подробности на кривата: достатъчно е да знаем и да използуваме главните закони!

Сега той ще съсредоточи волята си и ще се добере пай сетне до Реси…

Сироежкин си представи, че е в космически кораб, който лети родом с колелото на обитаема станция. Там, на огромното колело със спици от коридори, с ос от реактор и с облата камера за живеене се е случила авария. На космонавтите е нужна помощ.

„Реси, напред!“ — командува Сергей.

През наблюдателното стъкло той вижда милиарди звезди, които бавно се въртят около него. Но те нямат никакво значение. Сега главното е Реси. Сергей търси с поглед и намира мъничка фигурка, която с изтегната напред муцунка плува към огромното колело. Реси е великолепен космолаз, не му трябва дори скафандър…

„Реси, по-наляво, по-наляво… Чуваш ли ме, Реси?…“

Връзката е прекъсната. Реси се движи към друг люк. Хората в станцията чакат.

Той. Сироежкин, ще се опита да управлява Реси от разстояние! Без всякакви транзистори… С обикновена заповед на мисълта… Като във фантастичните книги.

„Да живее силата!“ — изведнъж прозвучава в ушите на Сироежкин противният глас на Макар Гусев.

В празната стая, разбира се, нямаше никакъв Гусев. Сергей ядосано скочи от стола: колко трудно е да управляваш дори собствената си мисъл. Непременно някой ще изплава в паметта ти и ще развали цялата работа.

— Реси, при мен! — с див глас завика Сироежкин, така че в бюфета зазвъняха съдовете.

След това се позвъни на вратата и Сергей се спусна към антрето. Електроник!

— Намери ли се? — запъхтян запита Сергей. — Намери ли се Реси?

Електроник поклати глава.

— Аз дойдох, защото чух една новина. По телевизията съобщиха, че сега ще говори моят учител. Мисля, че той ще каже нещо и за Реси.

— Разбира се, ще каже! — зарадва се Сироежкин. — Как по-рано не се сетих… Ние тук се мъчим, викаме Реси… А той ще каже само една дума и Реси веднага ще се обади. Професор! Глава! Хайде, Електроша, да гледаме заедно телевизия!

… В овалната рамка на телевизора лицето на Гел Иванович Громов беше сериозно.

„Ние, хората на Земята — говореше Громов, — с цялата си многомилионна история сме програмирани за чист въздух и слънчева светлина, за бистра вода и тиха гора. И когато ние се разправяме варварски със своите богатства, обедняваме не само себе си, но и поколенията. Ето защо Съюзът за опазване на животните решително се намеси в тоталния лов на сънните стрелци“.

Гел Иванович разказа за гибелта на антилопите в Африка, за това, как подводницата се мъчеше да улови синия кит, за зебрите и делфините, които носеха в телата си радиокуршуми. И макар че не спомена нито дума за себе си и за своите помощници, момчетата се почувствуваха герои. Те подсказваха на професора познати имена, но Гел Иванович беше далеч от тях, в телевизионното студио, и разбира се, не чуваше никакви подсказвания.