Евгений Велтистов - Реси — неуловимият приятел

„Тогава веднага на път“.

„Не бързай, Бъчво. Току-що нарече Реси бавен дребосък и веднага след това си готов да плуваш с него накрай света. Запознай се, моля ти се с Реси, поиграй си, виж на какво е способен, посвикни малко с него. Труден път могат да изминат само другари — ти знаеш това“.

„Къде е той, този рошав Реси? Може би ще ми подхвърли с нос топка? Или ще иска да се надпреварваме? Или ще ми улови риба?“

— Това е приблизително целият ни разговор — завърши сериозно Дон. — Той, разбира се, не беше толкова многословен, разговорът продължи минута-две. Но аз нарочно го разказах с подробности, та ти, стопанинът на Реси, да знаеш с кого Реси ще търси Нектон. — И морският надзирател погледна изпитателно стопанина на Реси.

Осмокласникът се почеса по тила. Това се казва задача? А той чисто и просто само прочете на Реси формулите…

— Реси, при мен — тихо подвикна Сироежкин и кучето с един скок се намери до краката му.

Застанал на колене, прегърнал с длани главата на приятеля си, Сергей започна да му обяснява кой е Бялата бъчва. Той говори, говори, но в душата си не се надяваше на силата на бавните човешки думи. В края на краищата извади от джоба листчето и още веднъж прочете гласно важните формули на задачата.

— Това е всичко — пресипнало каза Сироежкин и се изправи на отеклите си крака. — Иди да се запознаеш с Бялата бъчва. Реси, напред!

Реси пред очите на изумения Сироежкин изведнъж започна да дебелее, сякаш го надуваха с въздух; главата и раменете му се сляха в едно кълбо; опашката му завибрира, разпери се като ветрило и се превърна в кормило или лост. Реси тромаво се заклати на кривите си лапи, приличен на мъничък кит, стигна до водата и ловко заплува, порейки с нос вълните и оставяйки подире, си пенеста следа — като малко черно торпедо се спусна да пресече пътя на делфина. Сироежкин въздъхна с облекчение. Дон се качи на камъка, присви очи и почна да измерва скоростта на плувеца.

Срещнаха се по средата на залива — Бялата бъчва и Реси — и известно време плуваха един до друг. После делфинът показа своите обичайни грациозни скокове и Реси, като камъче, което рикошира, заподскача над водата, наистина не така ловко и умело като съперника си. Делфинът заби глава във вълните, показа сребристия сърп на гърба си и заплува в открито море. Реси го последва. Плувците се скриха във вълните…

— Бива си го Реси! — викна Дон.

— Ама и Бъчвата! — подхвана Сергей.

Дресьорите тържествено си стиснаха ръце.

А Мъникът лаеше и тичаше по пясъка и кой знае защо не се решаваше да нагази в топлата вода, макар че преди малко беше излязъл от морското дъно.

Когато плувците се върнаха, всеки от тях държеше в уста по една голяма риба.

Бялата бъчва нагълта своята плячка, подкачи с муцуна другаря си, метна го във въздуха. И Реси, като хвърли своята плячка, която Бялата бъчва веднага изяде, малкият Реси, ловко се гмурна във водата и за голямо учудване на дресьорите преобърна дебелия тлъст Бъчва. Делфинът замахва с опашка, в същия момент подаде от водата усмихващата си муцуна и доволен изпръхтя. Тъмните му, прилични на копчета очи, сякаш казваха на Сироежкин: „Разбирам всичко и вземам обратно свиренето си за бавността на Реси. Но защо този акробат, този артист се отказва от вкусната риба, която улови?…“

Тържествуваше главният закон в живота на делфините, който бе забелязал още древният философ Плутарх: „Делфините са единствените същества, стигнали до великия философски принцип: приятелство не за възнаграждение“.

Серьожка и Дон бяха доволни, че техните възпитаници се сприятелиха. Но какво очакваше плувците — акули, морски бури, може би дори околосветско пътуване — можеше ли да се предвиди?…

Настъпи тъжната минута на раздялата.

— Щастливо плуване, Бяла бъчво! — каза Дон и свирна с беззвучната свирка.

— Довиждане, Реси! — извика Сергей.

Заедно с Дон той се покатери на големия камък и от него наблюдаваше как се отдалечаваха двамата плувци. Ето вече искрящата следа се развлече, изчезна в блясъка на морето. Морето беше огромно. То се сливаше с океана и нейде в този безбрежен простор плуваше Нектон. Него трябваше да открият — като самотен космонавт в звездната галактика.

Реси и Бялата бъчва пространствуваха в океана.

Те отминаха крайбрежните райони, където хората живееха в подводни градове и се трудеха в подводни заводи, добиваха злато и мед, манган и въглища, пресна вода и уран; електроцентралите, които работеха с ядрено гориво; подемните кранове, които пренасяха товарите с един замах на крановете; екскаваторите, които раздробяваха и смилаха с челюстите си кораловите рифове; подводните комбайни, които разчистваха джунглите на водораслите — всичко, което пълзеше, плаваше, работеше на дъното и помагаше на човека да завоюва Великия океан, Реси забелязваше още отдалеч. Вестоносците заобикаляха от страни подводниците, подводните дирижабли, танкерите, товарните шлепове — бързоходни, безопасни подводни съдове, за които не бяха страшни вълните, вятърът и бурите. Реси моментално различаваше змиевидния силует на танкера от стремителния катер „летяща риба“. Но сред многото кораби двамата спътници не срещнаха подводницата „Тон“ с характерната гърбица на плавника.