Евгений Велтистов - Реси — неуловимият приятел

За острия поглед на Реси океанът беше голям прозрачен аквариум; линията на живота и смъртта на неговите обитатели минаваше нейде съвсем наблизо, понякога странно се преплиташе. Както в математическата игра-гонитба, на която Реси се състезаваше с машините някога, когато се учеше. В тази морска игра, както се убеди Реси от наблюденията си върху обитателите на океана, побеждаваха най-бързите, най-хитрите и зъбатите. Като сива безмълвна сянка се носеха в сумрачната дълбочина акулите, обречени от природата на вечно движение — нито една минута сън, за да не потънат без спасителния за всички риби плавателен мехур; плуваха красиво и величествено приличните на птици скатове 3 3 Морски лисици — големи и хищни риби. — Бел.прев. , махаха изящно плавници и зорко проследяваха жертвата си; реактивните калмари, опънати като стрела, се стрелкаха по своя път с опашката напред; летящите риби се засилваха на самата повърхност и с разперени крила, сякаш мънички самолети, летяха над вълните. Всичко беше в движение, в гонитба, в борба.

Морските жители не говорят много високо и без причина, за да не привличат враговете си. И все пак въпреки свистенето на вятъра и плясъка на вълните, шума на корабите и на подводните градове, тътена на бързите струи и далечните земетресения, ушите на Реси чуваха необикновените звукове. Ако той можеше да ги сравнява с привичните за хората понятия, би казал следното: целият океан е пълен с бучене, пляскане, викове, плач, скърцане, мъркаме, свистене, вой, грохот, щракане, квакане, мучене, барабанене. Реси не се интересуваше много коя риба какви звукове издава, но само белухата, според наблюденията му, можеше да свири, да стене, да грухти, да плаче като детенце, да звъни като звънче, да нищи, да свири на флейта и да имитира птиците, които тя никога в живота си не е виждала.

… Ето в гъстите водорасли плава парче от греда, но това не е греда, а легнала по гръб морска видра. На гърдите й е заспало малкото. Видрата бавно се спуска в дълбочината, като бди зорко над заспалото, а вълната приспива сина и. Когато се събуди, майката моментално ще доплува до него, ще оближе гъстата му козина — като награда за първия урок по плуване. А после — пътешествия в морските глъбини, безспирни игри и нов урок на свечеряване — как да си приготвят легло за нощуване. Видрата притиска до гърди малкото, внимателно се увива в листата на гигантско водорасло и вълната на океана ще ги люшка в зеленото одеяло до сутринта.

Но какво е за Реси някаква си случайна видра! Трябваше да преплува стотици мили с Бялата бъчва, да нагълта заедно с него немалко морска сол, за да разбере какво бързоплувно, любопитно, предано на приятеля си същество е този волен морски делфин. Нашите пътешественици се състезаваха в бързина, ловяха най-големите риби, зъбеха се на приближаващата ги мрачна акула и често си подсвиркваха един друг. Самотният делфин е мълчалив, щом са двама, е разговорлив, а в ятото бърбори безспирно. Бъчвата спазваше това правило и между другото си разменяше подсвирквания с приятеля си, понякога произнасяше монотонното, почти човешко „ха-ха“, а когато Реси твърде дълго плаваше на дълбоко, тракаше челюсти в търсене на изгубения и печално-призивно свиреше.

Бялата бъчва знаеше много и разни истории като всеки пътуващ делфин, но една от тях разказа на другаря си не веднъж и дваж.

„Слушал съм — свиреше Бъчвата, разбира се, не с думи и не на глас, а с особени, неуловими за човешкото ухо звуци, — слушал съм и вярвам, че това е самата истина, а не празно свирене… Слушал съм, че някога делфиновите и китовите стада излезли от морето на суша и заживели на твърда земя, както си живял досега ти, Реси, преди да се срещнеш с мене. Това били щастливи времена, защото на земята няма морски бури, в които загиват цели стада от делфини, — на земята има мека трева, много плодове, риба в реките и дъхав, ароматен въздух. Зверовете не ни нападали; делфините, ти знаеш това, имат твърде много зъби, а китовете сами по себе си са страшни. И ние вече сме били забравили съвсем за морето и сме мислили, че сме се родили и винаги сме живели на зелената земя.

Но веднъж на разсъмване, когато сме се плъзгали по мократа трева, дошла една зла маймуна с дебела тояга. Нито един от нас не помнел някой да е обидил тази маймуна, но във всеки случай и да я обидил някой, не бил кит, нито делфин. А маймуната се нахвърлила срещу нас, почнала да бие на ляво и на дясно по гладката кожа, а ние вече не сме можели да се движим така пъргаво; както злата маймуна, защото слънцето изсушило росата. Делфините и китовете Реси, не бива да се бият, както и децата: те имат нежна кожа, те се обиждат много лесно и запомнят несправедливостта за цял живот.