Лизелоте Велскопф-Хенрих - Синовете на Великата мечка

Младият лейтенант седеше зад едно бюро на стол с облегалка. Той пое от ръката на Пит писмото, адресирано до коменданта на форт Рандал, и го отвори, без да се замисли, за което явно бе упълномощен. Докато той четеше, Пит има време да го разгледа по-отблизо. Чипоносият почувствува някак си по-близък този лейтенант Роуч, отколкото саможи-вия и усърден майор Смит. Докато четеше, лейтенантът се бе облегнал спокойно назад. Униформата му бе ушита по поръчка и му стоеше безупречно. Косата му бе старателно разделена на път и загладена с помада. Ноктите на ръцете му бяха добре поддържани. Значи лейтенантът си имаше слабости, от които един умел, дребен по чин човек можеше да се възползува.

Докато лейтенантът четеше писмото на майора, ъглите на устните му се отпуснаха.

— Всичко е напълно ясно. — Той отново сгъна писмото. — Вие имате нужда от подкрепление, патрони и един свестен офицер. Къде е второто писмо, адресирано до полковник Джекмън в Янктон?

Пит извади с готовност и второто облепено с няколко печата писмо от джоба на гърдите си и го показа. Лейтенантът го пое и го повъртя малко в ръцете си. Все пак не посмя да го отвори.

— И неговото съдържание ще е същото — заключи той накрая. — Аз и без това отивам в Янктон и ще предам там лично писмото на полковник Джекмън… Е, добре! — приключи разговора той. — След няколко дни! Ще уговоря всичко с нашия комендант и лично с полковник Джекмън във ваша полза.

Елегантният млад офицер се изправи и нито Пит, нито някой друг от другарите му сметна, че има какво да каже. Пък и за какво ли? Против всички техни очаквания мисията им бе завършила с успех. Още в самото начало им бе обещано подкрепление, което хората край Ниобрара очакваха напразно вече цяла година. Какво можеха да искат повече пратениците? Те вече мечтаеха за дните на почивка, особено пък след този толкова неочакван и бърз успех. Пит, Бил, Джоузеф и Том се оттеглиха в най-добро разположение на духа. Един ординарец на лейтенанта вече бе получил заповед да се погрижи за четиримата мъже.

— Господин лейтенантът ни се подмазва — пошепна Том на Бил Петльобореца. — Сигурно иска да подлее вода на нашия стар честен майор!

Бил, Пит и Джоузеф не споделиха умозаключението на Том.

— Какво ни засяга нас това? Главното е, че тук ще ни хранят, ще ни поят и ще ни дават да пушим няколко дена наред. Роуч, такъв човек ни трябва на нас.

— Дори и да мирише на помада. Какво да се прави, всеки си има слабости.

Ординарецът на лейтенанта беше общително момче и явно достатъчно скучаеше тук, та сега му беше забавно да се занимава с пристигналите от далечната пустош. Напълни им джобовете с тютюн, даде им запаси да се хранят богато, даде им и малко ракия и накрая ги уведоми, че биха могли да се възползуват и от една особена възможност: тъкмо този ден пред портата на форта щяло да се състои състезание на игра на топка със сопи между два отбора на лагеруващите там индианци. Играта на топка със сопи — подобна на хокея — беше обичайна и любима игра за индианските племена, особено за дакота, и те се обучаваха на нея още от малки.

Комендантът бе благоволил да определи парична награда, смятайки, че по този начин ще насърчи желанието за победа на полуцивилизованите индианци и ще създаде още по-голямо забавление на своите отегчени хора. В очакване на състезанието ездачите, дошли от форта край Ниобрара заедно с Пит, бяха оставени да се забавляват сами.

— Кой знае каква гледка ще бъдат тия облечени в парцали червени свине, които има да се щурат и да се блъскат по тревата! — рече отвисоко Пит.

— Дали ще можем да наддаваме? — позаинтересува се мърлявият Джоузеф. — Ако няма да има наддаване, предпочитам да вървя да къркам.

Бил Петльобореца се огледа, търсейки.

— Ето там — впрочем не, там отсреща — нищо ли не забелязваш все още? Мърляво момче Джоузеф, нищо ли не виждаш? Ония двамата там, с окачените през врата табли на корема, там сред тълпата! Изглежда, те събират сумите за наддаването!

Без повече уговорки четиримата мъже се отправиха едновременно към групата, сред която стърчаха двама едри мъжаги. Единият, истински хун, дебел, тлъст, с рядка коса, вече се уговаряше с неколцина кандидати да се включат в наддаването. Той обаче привлече по-слабо вниманието на четиримата ездачи, отколкото вторият търговец и събирач на суми за наддаването, един чернокос тип, който беше навярно около четиридесетгодишен и обявяваше шумно, че той именно е упълномощеният да събира парите за наддаването. Щом отвореше уста, веднага се виждаше, че всичките му зъби бяха изпадали.