Лизелоте Велскопф-Хенрих: Синовете на Великата мечка

— Къде ти е брендито, стари приятелю Бил? Шумен подигравателен смях бе отговорът.

— Какво? Нима нямате дори бренди? Аз плащам! — Пит не беше пияница, но обичаше да харчи на дребно, щом станеше дума за уиски. Сега той измъкна от един от многобройните си джобове една златна пара.

— Можеш да си спестиш жълтичките! Тук те не могат да ти помогнат. Отдавна вече сме изпили и последната капчица! Че кой говори тук въобще за бренди! Патрони искаме ние, патрони! Така е, драги!

Пит барабанеше с пръсти върху масата. Беше преуморен и премръзнал и предварително се беше радвал на брендито.

— Поне ми дай нещо за ядене, Бил Петльоборецо! Назованият с този прякор избута към Пит една консервна кутия.

— … Това ли е всичко?

— Всичко!

— Ама че мизерно живуркате тука!

— Изпратете ни най-после петдесет души подкрепление, за да се променят нещата и да прогоним омразните индианци!

— Индианци! Още не можете да се справите с индианците? — Пит извади с ножа си соленото месо от консервната кутия, излапа го бързо, но без апетит, и продължи критиката си: — Мърльовци сте вие! Защо не вървите да се скриете зад полите на бабите си! Не могат да се справят с индианците! Ние яздим цели пет дни и не видяхме нито един индианец!

— Което съвсем не означава, че те не са ви видели!

— И веднага са избягали! Където се появят ездачите от форт Рандал, там не смее да се мерне никакъв червенокож.

— Пит, чипоноси приятелю, можеш да приказваш като самия полковник Джекмън. Аз обаче едно ще ти кажа: ние се нуждаем от още неколцина истински мъже и от много патрони! Иначе още напролет ще се стопим заедно с леда!

— То си ви личи! Точно така! Но ние ще ви помогнем…

— Това чакаме! Само че с големи приказки няма да ни помогнете!

— … така ще ви помогнем, че ще видите свитки, посред бял ден! Нося писмо за вашия майор. Той може да си го пъхне в рамката на огледалото, та все да му е пред очите!

— Нима ти носиш писмото?!

— Аз, я! Защото аз съм скаутът и всички бяха съгласни, че джобът на моята жилетка от лосова кожа е все пак най-сигурното място за куриерското послание.

— Аха! Значи и вие все пак си имате едно наум за индианците!

— Имат хората уважение към такъв опитен пограничен войник, какъвто съм аз. А къде впрочем ще намеря вашия майор Смит?

— Отсреща в неговото комендантство.

Пит се изправи. Най-старшият по чин от тримата драгуни току-що се бе появил на вратата и му кимна да го последва. Майорът искаше да получи веднага писмото и съобщението.

Когато Пит и драгунът се отправиха през двора към простата дървена сграда с надзирателната кула над нея, отново ги блъсна в очите и в тила вихрушка от пясък и сняг. Те трябваше да стиснат здраво дръжката на вратата, за да не я измъкне бурята от пантите при отварянето и затварянето.

В голата канцелария майорът седеше съвсем сам на една дъбова маса край запалена лампа. Явно бе работил досега и тъкмо вдигна поглед. Пит се изненада. Макар че едва ли беше възрастен, майорът имаше съвсем бели коси. Скаутът извади от вътрешния джоб на кожената си жилетка писмото, което бе донесъл като куриер.

Майор Смит зачете внимателно и на часа нареди куриерът да се яви пред него утре заран, за да отнесе веднага отговора му във форт Рандал.

Перспективата още заранта при изгрев слънце да тръгне по обратния път помрачи и без това влошеното настроение на Пит. Той би предпочел да си излезе с шумна ругатня, дори се извърна наполовина, когато майорът го спря с изненадан, но повелителен поглед.

Комендантът прочете писмото, което бе получил, втори и трети път. После заповяда на драгуна да доведе лейтенант Уорнър и отговорника на прерийните ездачи Адамс.

Драгунът излезе и скоро се върна заедно с лейтенанта и отговорника на ездаческата група. Леко учуден, Пит изгледа само последния. Доста младият мъж беше среден на ръст, набит. Ръцете му не приличаха на ръце на стрелец, а на селянин — груби, с широки длани. Русият кичур коси и светлите очи караха обгарялата му от слънцето кожа да изглежда още по-тъмна, отколкото бе. От пръв поглед Пит все още не можеше да реши дали да приеме този отговорник на ездаческа група за пълноценен пограничен жител, или не.

Майорът бе останал седнал, ала изпъна тялото си и отправи поглед към лейтенанта.

— Лейтенант Уорнър! Адам Адамсън! Писмото, което току-що ми бе предадено, съдържа няколко решителни нови насоки за действие, които незабавно трябва да бъдат разгласени сред частта и сред прерийните ездачи. На ездачите да се съобщи на всекиго поотделно, това въздействува най-добре на тези хора. Ясно ли е, Адамс?