Жул Верн - Архипелагът в пламъци

След като я наблюдава продължително, Анри д’Албаре бързо свали далекогледа от очите си.

— „Кариста“! — извика той.

— Какво! Нима това е онази саколева, за която ни споменахте? — възкликна капитан Тодрос.

— Същата!… И за да я заловя, бих дал…

Анри д’Албаре не завърши думите си. Дългът не му позволи да се колебае между бригантината, пълна с пирати, и „Кариста“, макар че тя сигурно беше командувана от Николас Старкос. Несъмнено, ако се откажеше от преследването на бригантината, и наредеше да се насочат към външния край на входа, можеше да пресече пътя на саколевата, можеше да я настигне и да я залови. Но, това означаваше да пожертвува обществения интерес заради личния си. Не можеше да постъпи така. Да връхлети върху бригантината, без да губи повече нито секунда, да се опита да я плени, за да я унищожи — ето какво трябваше да направи. И той го направи. Хвърли още един поглед към „Кариста“, която се отдалечаваше с чудна бързина през свободния проток и даде нарежданията си да се ускори гонитбата па пиратския кораб, който беше почнал да се отдалечава в противоположна посока.

„Сифанта“, вдигнала всичките си платна, веднага бързо се спусна по следите на бригантината. Същевременно топовете й, които се използуваха при преследване, незабавно заеха позиция и тъй като двата кораба се намираха все още само на половин миля един от друг, корветът заговори.

Това, което той каза, несъмнено не беше по вкуса на бригантината. И затова тя се опита да лавира срещу вятъра, за да може по този начин да се отдалечи от противника си. Но, не успя.

Кормчията на „Сифанта“ завъртя малко кормилото и корветът на свой ред започна да лавира срещу вятъра.

Преследването продължи при това положение още цял час. Пиратите видимо изоставаха и нямаше съмнение, че ще бъдат догонени преди падането на нощта.

Но, борбата между двата кораба завърши по друг начин.

При един удачен изстрел едно от гюллетата на „Сифанта“ пречупи фокмачтата па бригантината. Бързината па пиратския кораб веднага спадна и на корвета му оставаше само да го настигне за четвърт час и да застане странично спрямо него.

И тогава се разнесе страшен гръм. „Сифанта“ току-що бе дала залп с всичките си топове от десния си борд, на по-малко от половин кабелтов разстояние от бригантината. Пиратският кораб сякаш бе повдигнат от тази желязна лавина, но бе засегната само надводната му част и затова не потъна. Все пак капитанът, чийто екипаж беше почти избит от този залп, разбра, че няма да може да се съпротивлява дълго и смъкна знамето си.

За много кратко време лодките на корвета стигнаха до бригантината и докараха оттам неколцината оцелели пирати. После обхванатият от пламъци кораб горя, докато огънят достигна ватерлинията му. И тогава вълните го погълнаха.

„Сифанта“ бе свършила добра и полезна работа. Кой беше водачът на тази флотилия, името му, произходът му, не можаха да се узнаят, защото той упорито отказа да отговори на зададените му въпроси. Хората му също мълчаха, а може би, както някой път се случва, не знаеха нищо за живота на този, който ги командуваше.

Но, нямаше съмнение, че бяха пирати и бързо се разправиха с тях.

Все пак появата и изчезването на саколевата беше накарало Анри д’Албаре особено да се замисли. И наистина обстоятелствата, при които беше напуснала Тасос, не можеха да не породят подозрения спрямо нея. Дали не бе поискала да се възползува от битката, която корветът беше започнал с флотилията, за да се измъкне по-сигурно? Дали не се боеше да се озове пред „Сифанта“, която тя бе познала? Един почтен кораб би трябвало спокойно да остане в пристанището, щом пиратите се стремяха само да избягат! А бе станало обратното — с риск да попадне в ръцете им „Карнста“ бе побързала да вдигне котва и да отплува в открито море! Нищо по-подозрително от подобен начин на действие и човек можеше да се попита дали „Кариста“ не беше техен съучастник.

Всъщност Анри д’Албаре не би се изненадал, ако се окажеше, че Николас Старкос е техен човек. За жалост той можеше да разчита само на случайността, за да открие отново следите му. Нощта скоро щеше да се спусне, а за „Сифанта“, която се отправяше на юг, нямаше никаква вероятност да срещне саколевата. Така че колкото и да съжаляваше, че е изтървал възможността да залови Николас Старкос, Анри д’Албаре трябваше да се примири — все пак той бе изпълнил своя дълг. Резултатите от битката край Тасос бяха пет унищожени кораба, без почти никакви загуби от страна на екипажа на корвета. Това може би щеше да осигури за известно време спокойствие в северната част на Архипелага.