Жул Верн - Две години ваканция

Най-напред трябваше да се постараят да пресекат пътя за бягство на тюлените към морето. Донифан, комуто с готовност възложиха ръководството на цялата операция, се уговори с другарите си да се спуснат отново по реката до устието й под прикритието на високия бряг. После лесно можеха да се промъкнат покрай подводните скали така, че да обкръжат морския бряг в ниската му част.

Този план бе изпълнен с голяма предпазливост. Младите ловци, раздалечени на тридесет-четиридесет крачки един от друг, бързо образуваха полукръг между пясъчната ивица и морето.

Тогава по знак, даден от Донифан, всички се изправиха едновременно, екнаха гърмежи и всеки изстрел повали жертва.

Неулучените тюлени се вдигнаха, движейки опашката и плавниците си. Изплашени най-вече от трясъка на гърмежите, те се втурнаха със скокове към подводните скали.

Момчетата ги подгониха с револверни изстрели. Донифан, разпален от ловна страст, вършеше чудеса, а другарите му се мъчеха да му подражават според силите си.

Това изтребление трая само няколко минути, докато подгонените земноводни стигнаха до последните крайбрежни скали. Оцелелите изчезнаха зад тях, оставяйки на брега двайсетина убити и ранени.

Походът бе успял напълно; ловците се върнаха в лагера и се разположиха под дърветата така, че да могат да прекарат там тридесет и шест часа.

Следобедът беше зает с една твърде отвратителна работа. Гордън лично взе участие и тъй като тя беше неотложна, всички се заловиха решително с нея. Най-напред трябваше да пренесат на пясъка тюлените, паднали между подводните скали. Макар че тези животни бяха със средни размери, това им струваше доста труд.

Междувременно Моко бе поставил котела на огнището, между два големи камъка. В този котел, предварително напълнен с прясна вода от реката в часа на отлива, наслагаха тюленовото месо, нарязано на късове от по пет-шест фунта. Няколко минути варене бяха достатъчни да изплава на повърхността прозрачното масло, с което пълнеха буретата едно след друго.

Носеше се такава смрад, че просто не можеше да се стои на това място. Всеки си запушваше носа, но не и ушите, поради което чуваха шегите по адрес на тази неприятна операция. Дори деликатният „лорд Донифан“ не мърмореше от тая работа, която продължи и на другия ден.

В края на този втори ден Моко бе събрал по такъв начин няколкостотин галона мас. Това изглеждаше достатъчно, защото осигуряваше осветлението на Френч-ден за цялата следваща зима. Пък и тюлените не се появиха повторно нито на подводните скали, нито на песъчливия бряг и навярно нямаше вече да спохождат крайбрежието на залива, Слуи, докато с течение на времето страхът им не се уталожеше.

На другата сутрин призори вдигнаха лагера — може да се каже, за всеобщо задоволство. Предната вечер бяха натоварили колата с буретата, съдините и сечивата. Тъй като по обратния път, естествено, тя беше по-тежка, отколкото на идване; гуанаките не можеха да я теглят много бързо, защото теренът по посока на Фемили-лейк ставаше чувствително по-стръмен.

Когато потегляха, въздухът се изпълни с оглушителните крясъци на хиляди хищни птици, мишеядлци или соколи, идващи от вътрешността на острова; те се нахвърлиха върху останките от тюлените, от които скоро нямаше да остане и следа.

След като прати последен поздрав на знамето на Обединеното кралство, което се развяваше на върха на Окланд-хил, и хвърли последен поглед към простиращия се на хоризонта Тихи океан, малката дружина тръгна по десния бряг на река Зеландия.

По обратния път не се случи нищо особено. Въпреки неравния терен гуанаките изпълняваха толкова добре задълженията си, при нужда подпомагани на трудните места от големите, че преди шест часа вечерта всички се върнаха във Френч-ден.

Следващите дни бяха посветени на обичайните работи. Изпробваха тюленовата мас в лампите на фенерите и се убедиха, че светлината, която тя даваше, макар и бледа, беше достатъчна за осветяването на Залата и Склада. Така че нямаше защо да се страхуват вече, че ще стоят на тъмно през дългите зимни месеци.

Междувременно наближаваше Коледа, така весело празнувана от англосаксонците. Гордън искаше, и то не без основание, тя да се отбележи с известна тържественост. Така щяха да си спомнят за загубената родина, да обърнат сърцата си към отсъствуващите семейства! Ах, да можеха да ги чуят те, как щяха да се провикнат всички тия деца: „Ние сме тук всички! Живи и здрави Вие пак ще ни видите! Бог ще ни върне при вас!“ Да! Те още хранеха надежда, която родителите им оттатък, в Окланд, бяха вече загубили — надеждата да се видят отново някой ден!