Джак Ванс - Господарите на Драконите

Джоз каза с тих глас:

— Чувствам към вас повече жал, отколкото вие сте изпитвали към нас.

Карколо се обърна.

— А откъде знаете как се строят космически кораби? Или и до това си стигнали с ума си? Или просто сте използували знанията на хората, живели преди вас в древните времена, а?

— Ние сме свръхчовеци — каза Деми. — Ние знаем всичко, което някога са говорели, мислили и изобретявали хората. Ние сме първите и последните; когато обикновените хора изчезнат, ние ще усвоим космоса, чисти и свежи като дъжда.

— Но хората не са изчезнали и никога няма да изчезнат — каза Джоз. — Развитието е спряло, но нима вселената не е голяма? Някъде има светове с хора. С помощта на Базовите и механиците аз ще възстановя кораба и ще тръгна да ги търся.

— Ти ще търсиш напразно — каза Деми.

— Тези светове не съществуват ли?

— Империята на хората се е разпаднала и сега съществуват само няколко отделни и незначителни групички.

— А Едем, старият Едем?

— Легенда, мит, нищо повече.

— А кристалното ми кълбо какво е?

— Играчка.

— Ти сигурен ли си? — запита Джоз и започна да се безпокои.

— Нима не съм ти казал вече, че знаем цялата история. Ние като съзерцаваме нашите тандове, сме в състояние да проникнем дълбоко в миналото, докато спомените не станат смътни и мъгливи, но никъде не сме срещали и дума за планетата Едем.

Джоз упорито тръсна глава.

— Трябва да е съществувал свят, откъдето произлиза човечеството. Както и да са го наричали там — дали Земя, дали Тера или Едем, но някъде съществува.

Деми поиска да каже нещо, но налицето му се появи нерешителност.

— Може и да си прав — каза Джоз, — и ние да сме последните хора. Но това аз трябва да проверя.

— Аз ще дойда с тебе — каза Карколо.

— Ти трябва да си щастлив, ако утре си още жив — забеляза Джоз.

Карколо се дръпна назад.

— Не отхвърляй така безумно претенциите ми за кораба.

Джоз се опита нещо да каже, но не намери думи. Какво да прави с непокорния Карколо? Той не намираше в себе си сили да направи това, което трябваше да направи. Бавеше се.

— Сега ти знаеш нашите планове — каза той на Деми. — Ако не се бъркаш в работите ми, аз няма да ти преча.

Деми бавно отстъпи.

— Действай. Ние сме пасивна раса и се отказваме от незабавни действия. Може би това да ни е най-голямата грешка. Но ти действувай и търси забравените си светове. Ти просто ще загинеш някъде сред звездите. Ние ще чакаме, както сме чакали винаги.

Той се обърна и отдалечи със свитата си от четири млади Свещени, които по време на разговора не пророниха нито дума.

— А ако Базовите се върнат? — викна подире им Джоз. — Вие ще се биете ли заедно с нас? Или ще бъдете против нас?

Деми не отвърна, вървеше на север и дългите му бели коси помръдваха по рамената му. Джоз го изгледа, после се обърна към опустошената долина, с удивление поклати глава и отново се захвана да разглежда огромния черен кораб. Скен докосна западните скали, светлината рязко помръкна и премина лек студ. Карколо дойде отново при него.

— Довечера събирам хората си и утре си отивам в къщи. Но ти предлагам двамата заедно да разгледаме кораба.

Джоз въздъхна дълбоко. Защо му е така трудно? Карколо го бе нападнал два пъти и ако запази положението си, ще го направи и трети път. Той се застави веднага да действува. Дългът пред него самият, пред народа му, пред великата цел е ясен. Извика рицарите си, които държаха готови пленените топлинни оръжия и когато се приближиха им заповяда:

— Заведете Карколо в клисурата Клибърн и го убийте. Направете го веднага.

Сипещият протести Карколо бе отведен. Джоз се обърна с тежко сърце, видя Баста Хейвън и каза:

— Смятам те за разумен човек.

— Аз също.

— Назначавам те за глава на Щастливата Долина. Заведи там хората си преди да настъпи нощта.

Баста Хейвън се върна при хората си. Те се разшаваха и скоро напуснаха Долината Бенбек.

Джоз пресече долината и отиде при купищата отломки, които преграждаха Пътя на Керген. Гняв го обхвана, когато гледаше разрушенията и за миг се разколеба. Не трябва ли първо да полети на Керолайн и да отмъсти на Базовите? Той спря пред върха, където се намираха апартаментите му. По някакъв каприз на съдбата изпод натрошения камък се виждаше парче от кристалния глобус.

Като притегли парчето на дланта си, Джоз погледна небето, където мигаше червеното око на Керолайн и се постара да приведе в порядък мислите си.

От дълбоките тунели се появиха хората на Бенбек. Приближи се и Фейд.