Маргарет Вайс - Дракони на пролетната зора

Когато се убеди, че и двамата са заспали, Танис се протегна, сложи ръце под главата си и се взря в тъмнината.

Почти се беше съмнало, когато Господарката на драконите се върна в хана „Солен бриз“. Нощният прислужник веднага усети, че е в лошо настроение, защото блъсна силно вратата и яростно огледа хана, сякаш топлината и удобството бяха престъпление. Приличаше на урагана, който вилнееше отвън. Тя, а не вятърът, накара свещите да примигнат и донесе мрак в помещението. Прислужникът уплашено скочи, но очите на Китиара не бяха насочени към него, а към драконянина, който седеше на една маса и с почти недоловимо примигване й даде знак, че нещо не е наред.

Очите зад страховитата драконова маска тревожно се присвиха и погледът стана студен. За миг Господарката остана до вратата, без да обръща внимание на ледения вятър, който нахлу в хана.

— Ела горе! — заповяда грубо на драконянина.

Той кимна и тръгна след нея, като драскаше по дървения под с ноктестите си крака.

— Има ли нещо? — попита раболепно прислужникът, когато вратата се затвори с трясък.

— Не — изръмжа Китиара. С ръка върху дръжката на меча, тя премина край треперещия мъж, без да го погледне и се заизкачва към покоите си, оставяйки го разтреперан на стола. След кратко опипване отключи вратата и бързо огледа стаята си.

Беше празна.

Драконянинът чакаше зад нея търпеливо и безмълвно.

Китиара яростно дръпна връзките на маската си и я свали. Хвърли я на леглото и каза през рамо:

— Влез и затвори вратата. Драконянинът бързо се подчини.

Китиара не се обърна, а мрачно се взираше в разтуреното легло.

— Значи… си е отишъл. — Беше констатация, а не въпрос.

— Да, Господарке — изфъфли драконянинът със съскащия си глас.

— Последва ли го както ти наредих?

— Разбира се, Господарке — поклони се той.

— И къде отиде?

Китиара прокара ръка през тъмната си, къдрава коса все още с гръб към него. Драконянинът не можеше да види лицето й и нямаше представа какви чувства, ако изобщо имаше такива, крие от него.

— В един хан, Господарке, на края на града. Нарича се „Вълноломи“.

— При друга жена? — Гласът на Китиара беше напрегнат.

— Мисля, че не, Господарке. — Драконянинът прикри усмивката си. — Май има приятели там. Докладваха ми, че в хана са отседнали чужденци, но тъй като не отговаряха на описанието на Мъжа със Зеления камък, не сме ги проверявали.

— Някой наблюдава ли го сега?

— Разбира се, Господарке. Ще бъдеш уведомена веднага, ако той или някой от другите в хана, го напусне.

Китиара помълча още миг, после се обърна. Лицето й беше студено и спокойно, но необичайно бледо. Е, има достатъчно основания за бледността й, помисли си драконянинът. Полетът от Кулите на Клерикалите беше дълъг и според слуховете, армиите й бяха разбити там, а легендарното Драконово копие се беше появило отново заедно с Драконовите кълба. Беше се провалила и в търсенето на Мъжа със Зеления Камък, отчаяно издирван от Кралицата на Мрака, за когото беше съобщено, че е видян във Флотсам. Господарката имаше още много неща, за които да се безпокои, мислеше Драконянинът заинтригуван. Защо трябваше да се тревожи за някакъв си мъж? Беше имала много любовници, повечето от тях по-очарователни и по-ревностни в желанието си да й доставят удоволствие, отколкото меланхоличният полуелф. Бакарис, например…

— Добре си се справил — прекъсвайки размишленията му Китиара. Свали бронята си пред него и махна небрежно с ръка. — Ще бъдеш възнаграден. Сега ме остави.

Драконянинът отново се поклони и излезе с очи, вперени в пода. Не беше го заблудила. Когато излизаше, видя погледът й да се спира върху парче пергамент, изписано с изящен елфски почерк. Беше го забелязал още когато влезе. След като затвори вратата, чу трясък — звук от броня, запратена с пълна сила към стената.

На сутринта вятърът утихна. Звукът от водата, която се стичаше монотонно от стрехите, засилваше главоболието на Танис и той почти мечтаеше за пронизващия вихър. Небето беше сиво и оловната му тежест го потискаше.

— Морето ще е бурно — каза мъдро Карамон.

Воинът се смяташе за експерт по мореплаването след като беше изслушал всички морски истории, разказвани от Уилям, ханджията на „Прасето и свирката“ в Порт Балифор. Никой не му възрази, тъй като нищо не знаеха морето.

— Може би не трябва да рискуваме — започна Тика.

— Тръгваме още днес — отсече мрачно Танис. — Ще напуснем Флотсам, дори ако трябва да плуваме.