Иван Вазов - Кандидат за „Хамама“

Хрисантов изслуша всичкото с голямо недоумение. Вместо да отговори на молбата на кмета, той попита:

— Вие казвате, че е правителствена гората?

— Така, царска е — отговориха из един път неколцина селяни, — но сполай, доскоро никой не ни казваше нищо.

— Първият вардач ходи само веднаж в Пловдив да се тъжи от нас, па нищо не направи и веки не ни бара — допълни друг.

— Защото нашият предишен депутатин му сбра перате — поясни кметът.

Хрисантов помисли намръщено.

— Ами селяните от Ж. по какво право секат и те областната гора? — попита той.

— Тям пък техният депутатин им е дал воля, па не щат да знаят никого.

— Па ние занапред на ваша милост се надяваме, господин Християнов — заключи кметът важно, — а то без тая гора ако останем, по-добре да се изселим.

— Какво собствено желаете да ви помогна?

— Като се завърнеш в Пловдив, да направиш да се махне сегашният казеп вардач, да не ни пречи да си сечем и да се възбрани на ж-ци, защото те нямат никакво право над гората ни…

Селяните очакваха какво ще каже сега кандидатът.

Хрисантов не отговори нищо. Той отведе Иванова настрана и му каза ниско:

— Възмутителни работи, нали? Какво да им кажа?

— Обещай, каквото ти искат.

— Ще бъде безсъвестност!

— Но без това всичкият труд ни е напразно… Па и ти сам одеве, самичък им казваше, че ще браниш техните селски интереси… Какъв по-голям, по-жизнен интерес има селото от тоя?

— Но тия селяни не чувствуват ли, че само като секат, а не посаждат, ще направим земята си на безплодна пустиня? Разбирам, при турското управление… но днес? Един български депутатин няма право да насърчава това безбожно опустошение.

Иванов се усмихна сардонически.

— Повечето така правят — и с държавни, и с общински гори. Гората у нас е разковничето, с което се отваря вратата на камарата… И твоят съперник ще им обещае — ако не е обещал вече — свободното опустошение на тая гора…

Хрисантов го гледаше смаян.

— Това е един вид разбойничество против бъдещето на отечеството! — извика Хрисантов с едно неудържимо чегодувание.

— Сам нищо няма да сториш: один в поле не воин.

— Значи, аргез après moi le deluge?

— Хрисантов, зарежи сантименталностите! — каза поразсърден Иванов и като приближи бързо до кмета и другите селяни, каза им решително и тържествено:

— Размишлявахме как да намерим клупа на тая работа. Бъдете свободни, вие сте гсподари на гората. Сечете си.

Селяните поблагодариха трогнати.

— Господин кмете, гледам и школото ви няма таван? — каза Иванов, като се озърташе.

— Сиромаси сме — прибърза да каже кметът.

— Сиреч, бедни човеци — потвърди умно псалтът.

— Та ние ще гледаме с господина Хрисантова да действуваме в Пловдив да ви се изпрати помощ… четирийсет лири стигат ли ви?

— Стигат, стигат, сполай — отговориха всичките възрадвани.

— Според заповедта ви, каквото повелите — отговори и псалтът, който не зачу добре думите на Иванова.

Попът клюмна с глава, което означаваше, че той потвърдява думите на псалта.

Иванов остави на един човек, който през това време стоеше сгушен в ъгъла, без да каже нещо, една връзка книжа (това бяха възвания от партията и памфлети против противния кандидат) и после каза тържествено:

— Е, разбрахме се, нали?

— Разбрахме се, разбрахме се — избъбраха всичките.

— Вие наши и ние ваши — добави кметът.

Хрисантов и Иванов си взеха бастуните да излязат. С весела глъчка всичките ги подириха на двора. По лицата и на кмета, и на селяните се четеше голямо задоволство. Хрисантов им направи твърде хубаво впечатление; престижът му ежеминутно растеше; при това и псалтът не преставаше да развива една неуморима агитация: той се прилепяше ту на ухото на едного, ту на другиго и със знаменателни погледи, и с махания обясняваше им колко трябва да се считат щастливи, дето си имат занапред такъв достоен и славен депутат, за когото пише и „Марица“.

И Хрисантов сега беше твърде доволен и силноуверен в успеха тука. Одевешното неприятно недоверие по повод на „горския въпрос“ мина; той се утеши с мисълта, че чрез тая мъничка отстъпка на невежественото искане на селяните си обезпечава в голям размер добиването депутатския мандат, със силата на който ще може да принесе други много по-значителни услуги на цялата страна. Прочее всичките бяха щастливи.

Хрисантов се упътваше към вратнята, но видя, че Иванов се отклони внезапно и тръгна на друга посока. Той се позачуди.

— Господин Хрисантов, елате да видим черковката — усмихнато рече Иванов. Хрисантов го последва. Последваха и всичките други.