Иван Вазов - Кандидат за „Хамама“

— Той е Стоян Марчов, наш брат почтен, от нашата деревня, ваше благородие, но сега невинен… Радва ви се много…

— Хайде, хайде, да вървим на училището — каза Иванов троснато и повлече Хрисантова нататък, за да избягнат по-голяма интимност с невинния.

— Сбогом, сбогом, сбогом! Хей, сбогом, братя — изпращаше ги гръмко учтивият луд.

Музикословесният, като видя, че тръгват към училището, затече се напред, после се спря, върна се към Хрисантова и му пошушна:

— На мене бъдете с уверение, всичкото аз ще свърша. Билетите мене оставете да ги напиша. Кметът е добър човек, а попът е ваш едноотечественик… молим покорно.

И пак тръгна напред.

В тоя миг срещу тях се зададе един поп. Той беше човек около четирийсет години, черноок, сух, с жълто лице и с жълти очи, като че има жълтеница. В лявото му ухо беше натъпкана голяма бучка памук, който доста стърчеше и навън, като че любопитствуваше да види какво има на улицата.

Музикословесният се спусна, хвана попа за ръка и го доведе насреща на Иванова и Хрисантова.

— Дядо попе, имам чест, негово високоблагородие български наставник и пожертвовател за своего рода, г-н Хрисантов, ваш едноотечественик.

Това значеше: имам чест да ви запозная с г-на Хрисантова.

Попът клюмна няколко пъти усърдно с главата и подаде ръката си.

— Как сте, дядо попе, здрави ли сте? — попита Хрисантов, като погледна бегом огромното бяло нещо, що украсяваше лявото ухо на знаменития поп.

Попът се усмихна.

— Благодаря, благодаря, господство ви. И той опули жълти очи, които пазеха изражение на някаква уплашеност.

— Господин псалтът ми ’каза, че сме съграждани, истина ли?

Псалтът се намеси:

— Да, ваше благородие, от две години без три месеца е тука и ви люби, ваше благородие.

Хрисантов чакаше друг отговор, затова гледаше въпросително на попа.

Но попът само клюмна с глава.

— От коя фамилия сте от наше село? — попита Хрисантов интересния поп. Той клюмна и рече:

— Да, да, тука, тука.

И натъкна памука в ухото си.

— Боли го ухото, ваше благородие… затова носи памук — обясни псалтът, па каза с нисък глас: — Много почтен поп.

— Mon cher, mais qu’ast ce que vous parlez avec ce bon homme le pretre — каза Иванов, като се смееше.

— Mais je n’en sais rien — каза Хрисантов, като подигна раменете си; — il me semble tres bete.

— Недочува — пошущна му Иванов.

— Що?

— Глух е — прибави той по-ячката, — трябва да му говориш яката.

Хрисантов се намръщи.

— Одеве оня, лудият… Сега пък с глух?… А тоя твой псалт — комплиментаджия? — каза той с горчива усмивка, па прибави шепнешком: — Та тука само с идиоти имаме работа!

— Това е интелигенцията на Дермендере — пришушна му значително Иванов.

Когато двамата другари заедно с попа и псалта влязоха в училищната стая, те намериха там още няколко души селяни, които, като видяха господари, дошли от Пловдив, насвалиха шапките и си подаваха ръцете.

Псалтът ги представи.

Единият беше кметът, рус момък с доволно умно лице, другият — учителят, господин с дълга нестригана коса; останалите бяха неофициални личности, но първи хора. Стаята беше съвсем гола, с разбити стъкла на прозорците и с единствено украшение — образът на Алека Богориди. В нея владееше атмосфера от миризма от чесън.

Захванаха се без забикалки разговори по изборите. Ианов, който не беше пряко заинтересувано лице, подир няколко патриотически фрази препоръчи авторитетно да изберат за депутат г-на Хрисантова, избор, с който да се гордеят, и прочее.

Всичките показаха единодушно съчувствие и се усмихнаха Хрисантову знаменателно, приятелски и одобрително.

— Знам, знам — каза учителят, — господин Хрисантов кой го не познава.

— Наш си е, наш си е господин Хрисантов — избъбра един селянин и се осекна гръмко.

И кметът даде съчувствен отговор.

— Негово благородие, който е човек познат на цяла България като наставник и доброжелател български, него ще си изберем, защото негово благородие, да… — каза музикословеснейшият, като се засмя и с двете си бузи.

Попът погледна с жълтите си очи Хрисантова и си поклати главата грациозно. Това означаваше, че и той е съгласен с всички.

Всички тия признаци на съчувствие ободриха Хрисантова. Той разбра, че за него се е работяло, и деятелно, от по-напред. И като се обърна към тях, каза:

— Господа, аз ви благодаря за съчувствието и доверето, с което ме срещате. Нямам нужда да ви обещавам златни планини; ще работя, колкото ми силите позволяват, за интересите на страната и частно за вашите. Моето поведение ще докаже бил ли съм достоен за вашето доверие.