Иван Вазов - Кандидат за „Хамама“

— О, не трябва, не трябва — каза Иван, като пусна в джеба си веществото; — аз за ваша милост какво има, че ще се потрудя… О, не трябва, не трябва…

Тая скромност плени Хрисантова. Когато колата се поотдалечиха, Иванов се обърна, погледна назад към Катрата, който полекичка идеше подир тях, и каза на Хрисантова:

— Прекрасен човек е тоя Катра. Той е агитатор по професия… роден е за такъв… По моя избор лани той беше божествен… Голямо щастие, че се срещнахме. Жално, че забравихме да го качим при файтонджията, доде идем до селото.

— Прекрасен човек, наистина жално — каза Хрисантов, като и той се извърна назад.

А в това време Катрата си казваше:

— Сега аз скубя от две места. Дявол да го вземе, добра печалба. — Катрата беше агентин вече на Хрисантовия противник, уви!

Най-после приближиха до селото.

— Сега ний най-напред ще идем у дяда Стоила. Той ми е познат и много влиятелен в селото. Син му е кметът — каза Иванов, когато колата влязоха в Дермендере.

Хрисантов с любопитство разглеждаше всичко наоколо си: градините, дворовете, дърветата, копните по дворищата, които характеризуват всяко едно село. Няколко селяни, които срещаха, приеха поздравленията му — защото Хрисантов, откак беше тръгнал от Пловдив, не пропущаше ни един приятен случай да поздравв всякой пътник селянин. Нещо добро и дори полезно! Кой знай дали някой от тия селяни с гласа си няма да реши участта му? Той поздравяваше и бабите, които любопитно седяха на праговете на вратните си. Дори поздрави грациозно един куп моми, що се трупаха при един кла-денец за вода. В отговор те се изкикотиха гръмогласно. Когато проникнаха сред селото, слезнаха и се отбиха в здна бакалница.

— Добър ден, дядо Стоиле!

— Добре дошле, добре дошле — отговори дядо Стоил, като подаде черната си напукана и нечиста ръка на другарите. После сне от една поличка една вета оръфана кожена шапка, в която имаше малко ситен тютюн, смесен с листи и жилки от елпезета, и подаде на Иванова.

Иванов направи на Хрисантова една кисела гримаса, доста изразителна, като приведе в движение мустаците си, мускулите на дясната си буза и двете си устни, и каза:

— Благодаря, дядо Стоиле. А де е син ти? Него искам да повидя.

— Беше на воденицата вчера, па току сега се завърна.

— Да ви запозная с господина Хрисантова.

— Оо, добре дошъл, господарю! — извика дядо Стоил и стисна крепко ръката на Хрисантова, който пламна до ушите. — Молим, молим!… За ваша милост ми приказва и син ми — нали господин Християнов? Та казвахме, барем да подойде да го повидим, да се запознаем… Името му чуваме много пъти, ама нали човека не знаем…

И дядо Стоил изглеждаше усмихнато-нежно Хрисантова.

— Той е вашият депутат, него да си харесате и за никого другиго да не слушате… Аз ида нарочно да ви го препоръча… Мене както имате, така и него… — каза авторитетно Иванов, комуто дядо Стоил освен приятелството държеше под лихва седемдесет лири.

После се прилепи до ухото му и взе да му шушне нещо, като сочеше с едно око на Хрисантова.

Хрисантов се изсули полека из лавката, за да остави другаря си свободно да го препоръчва; нему му идеше неловко това да става пред него. Хрисантов приличаше на един срамлив ерген, който иска да го годят за някоя харесана мома, но предпочиташе да й изображат достойнствата му в негово отсъствие и дори ако е възможно, друг да предприеме за негова сметка да „ухажува“ за нея. Срамежливостта не е агентинът, който може да ти отвори сърцето на жената, още по-малко — вратата на една българска камара.

Изведнаж един непознат человек се приближи бързо към него и извика му свободно:

— Добре дошел, господине! — хвана го за ръка силно и го гледаше втренчено.

Хрисантов отговори най-учтиво на приветствието на непознатия, който по полугражданското си облекло се виждаше, че е един от първенците, и от своя страна горещо стискаше ръката му.

— Как сте? — попита Хрисантов.

— Слава богу.

— Добре ли сте? Здраво ли сте?

— Молим бога. Че заповядайте у дома.

— Благодаря, но аз имам другар — каза Хрисантов, като се обърна, за да види Иванова.

Но като помисли, че е полезно да се покаже по-приказлив, продължи разговора.

— Много хубаво вашето село — рече той, като се чудеше какво да говори на непознатия.

Непознатият, който все стискаше за ръката Хрисантова и гледаше вторачено право в очите му, не отговори нищо. Той само се поусмихваше някак си чудновато.

Хрисантов си потегли ръката в знак, че желае да се свърши тоя мълчалив диалог.