Иван Вазов - Една муза в траур

Отдавна немей той, от света забравен.
Живей той, певецът, но с мъртвий е равен.
Една нощ у него музата тропна̀.
— Кой ме буди в мрака? — каза той в смущенье.
— Ставай, о поете, светло вдъхновенье
аз за тебе нося — девата викна.

— Ох, иди, богиньо, късен час сега е!
Моят дух озлобен сън, отдих желае,
сън, отдих, ти чуйш ли! — вечни като смрът.
Сърцето ми трепка в сънища гробовни,
в него вместо песни съскат змий отровни
и парливи рани пъшкат и горят.

Ил не знайш? Неволи страшни ме сломиха
и рано измами горчиви затриха
вярата ми в всичко, що възпях, любих.
Видях, че мечтите мечти се остаят,
че на злото земно далеко е краят,
и ази сърдито лирата разбих.

Неведнъж чело ми сред буря клюмна,
не с една надежда света и безумна
простих се навеки и почти без жал…
Тежък бе животът и всяк удар нови,
що падна въз мене — един гроб изрови
за някой сън златен, призрак умилял.

Видях силна младост без време строшена
в усилья безплодни, видях преломена
мойта горда воля от страшний живот.
С много вече кривди мълком помирих се
и сторих това аз, и не възмутих се —
стискан на теглата в зверския хомот.

Видях как грохнаха моите кумири —
и как злото светско без жалост изтири
всякой култ и вяра из мойта душа;
видях в кал светите мои идеали,
знамената честни — оплюти парцали,
с които търгува мръсната лъжа.

Видях я аз нея в царска багреница,
честността в окови, правдата — в тъмница,
видях аз на злото стихийната мощ,
видях му и наглий триумф, тържеството,
изгубих аз вяра в бога и в доброто
и наста в душа ми безконечна нощ.

И сега, о музо, без олтар живея…
Любовта една би… Уви, и от нея
раните ще нося, дор бъда човек.
Из чашата й сладка пих със всичка сила,
но с капката нектар — море от горчила
изпих и отровен останах навек.

За какво да пея? Де извор за песен?
В душата ми само уломки и плесен,
и тиня от бури, и отчаян мрак…
Искра светла божа тамо не прониква
и тя на доброто веч се не откликва,
и дори да плаче тя забрави как!

Де извор за песни? В природата дивна?
Тя ми стои чужда, като гроб противна
с вечната си хубост и нетлен покой.
Едно само чувство в душата ми свети,
цъфти и вирее, като майско цвете:
злобата — изчадье на мъки безброй.

Злобата, о музо, пъклената сила,
що всичко човешко в мен е угасила,
змия, що ме гложди и ми дава мощ…
Кажи ми, анчарът ражда ли мед пресен,
отровата — нектар, а злъчката песен?
Остави ме, музо! Бягай! Лека нощ!

Музата фърчеше в пространствата звездни.
Един ангел, жител на висшите бездни,
срещн? я. „Що плачеш? Отде таз тъга?“ —
попита я трогнат, кат видя сълзите,
на девата кротка че блещят в очите.
„От един покойник връщам се сега!“