Иван Вазов - Една сцена

Пренасях се трети път, защото бездомните жители на българската столица се преместят постоянно от една къща на друга и са в своя род вечни номади, както катунарите и провинциалните чиновници в България. Всеки си представя уморителното зрелище на едно пренасяне. Хиляди и хиляди едри и ситни вещици, принадлежащи на стаите, на кухнята, на кабинета, на тялото и на душата; тия безбройни безименни и незначителни дреболии, които, нахвърляни хаотически на колата, приличат на един дрипав музей, съставен от битпазарски чудесии, но които съставят онова нещо, което ние наричаме комфорт; инструменти на ония хиляди мънички, невидими и лесно забравими блага в ежедневния живот, сборът на които според Смайлса прави земното, уви, несъвършеното земно щастие на разумния човек! Прочее пренасях се и това слово лесно ще обясни на читателя защо аз тоя ден позорно дезертирах из къщи, като оставих на други великомъченишката рол да ръководят костоломното преселение на моите мобили.

Аз безцелно се лутах из улиците, именно из пресните нови улици, които пометоха вонещата софийска Палестиня, когато се озовах на Св. Кралската площад. При камбанарията куп хора. Те се бяха натрупали около нещо или някого. Любопитството е прилепчиво, както прозявката и политиката: аз тутакси приближих тълпата, заработих с лактите и си пробих път в живата стена. Тогава видях, че онова, което бе събрало толкова любопитни погледи, беше… Какво мислите, че беше? — Един помазан от файтон човек? Един пълнокръвник, паднал от апоплексия? Или друго нещастие на човек или на животно? Уви — защото нещастията будят любопитството, както щастието — завистта. Или пък някоя нещастна мишка, хваната в капан?

Не, една жена избягала из своя!

Тая жена беше селянка и седеше на земята… Млада, мурголика, с черни хубави очи, доколкото можах да видя — понеже тя ги не вдигаше от земята, — и напето пременена, без бялата невестина забрадка, като мома с гиздав, безръкавен шопски клашник, който оставяше да се видят живописно обшитите ръкавя и поли на снежнобялата риза, с каквито се белнува всеки петък софийският пазар.

Пред навалицата, до самата селянка, прав стоеше мъжът й, висок и рус момък. Аз напразно се силех да прочета в лицето му потресаещите чувства, които трябваше в тоя миг да изпитва. В цялата му физиономия се отражаваше само едно смущение, смайване, някаква безсъзнателност, нищо друго. И той, и тя бяха от село Чуковец в Радомирско.

Тълпата любопитни се състоеше наравно и от двата пола, но природата на зрелището даваше на жените преимущество тука и те стояха на предния план; повечето увещаваха селянката да се върне при мъжа си. Но младата бежанка не мърдаше, нито отговаряше. Тя бе навела лице и очи надолу и се виждаше само черната й като смола коса, която се пръскаше по рамото й на няколко сплитки, преплетени със сребърни пари и бели раковини. При женските съвети присъединяваха се от време на време и някои мъже. Но самият мъж мълчеше. Най-после тя, без да вдигне лице, погледна нагоре през дългите клепачи на очите си и продума:

— Нечем да си идем, утрепете ме, нечем… Тия думи се посрещнаха със смесена глъчка, в която повечето гласове бяха в полза на мъжа. Ненадейно тълпата се разтика и даде път на един джандарин. Той дръпна грубо селянката за ръката и й извика да става и да върви със стопанина си.

— Убийте ме, нечем! — каза решително тя.

Тия думи ли, появяването на властта ли в лицето на джандарина прехвърлиха наведнаж симпатиите на страната на бежанката. Мълвата вземаше друг тон.

— Не ще ли го мари? Като го не ще, какво искат от булчето?… Това насила бива ли? — викаше една.

— Клетата от какво ли добро е бегала. Я нека си върви при мъжа, кой прави като нея? — избъбра една коренна софиянка, на която и двете ръце бяха запразнени от зеленчук.

Думите й се потвърдиха и от още две други госпожи.

— Почерни ми лицето! Почерни ми лицето!… — чу се разплакан глас, пълен с истинско отчаяние. Аз го помислих, че принадлежи на горкия мъж; но не — плачеше и хълцаше един шоп — старец. Казаха, че той бил бащата на селянката.

Джандаринът дръпна пак селянката и я поизправи, но тя се пак откъсна и тръшна в праха.

— Варварство, варварство! — гълчеше сърдито там един висок студент от висшия курс, когото не познавах.

— Душата ли ще извадите на жената? Щом го не обича — свършено! — обади се енергично една дебела млада чехкиня, която държеше отпреде си една кошница, голяма колкото Ноевия ковчег, пълна с разни дивечи и меса.