Иван Вазов - Една сцена

Очевидно, тука бяха в стълкновение два мира, две цивилизации.

Представителят на властта хвърли полузастрашителен, полупрезрителен поглед на грамадната владетелка на кошницата, извика на мъжа и на неколцина да помагат, па един под мишница, други за крака повдигнаха хоризонтално селянката. Нещастната правеше отчаяни, но безполезни усилия да се изскубне от толкова ръце. Тя се свиваше, дърпаше, издигната тъй на въздуха, но като съзря, че подведоха файтон, в който да я турят, изплака безнадеждно:

— Нечем!

Тая груба и отвратителна картина на оскърбение човешката личност покърти всинца ни. Публиката се разсърди, очите се гневно устремиха въз похитителите на жертвата, която крещеше умолително. Жените се повлякоха по тях, протестите ставаха по-енергични и по-резки. Шумът и негодуванието дойдоха до върха си, когато мъжът изведнаж из крайна апатия дойде в свирепост и удари с няколко юмрука жена си по лицето, за да смири упорството й.

— Боже мой! Какво нещастие! — извика студентът и се спусна връз джандарина и мъжа, като да им изтегли из ръцете жертвата. И под същия импулс, като галванизирана, всичката тълпа направи същото движение и се затече на помощ на селянката. Нямаше вече ни един глас, ни една душа, ни един поглед, който да не беше за нея. Стълкновението беше неминуемо между възмутената човешка съвест и „законното право“, но в същия миг селянката биде хвърлена във файтона, в който се качиха и джандаринът, и мъжът. Настръхналата навалица се спря поразена, като видя, че колата тръгва; но тозчас видяхме, че неравната борба се поднови и в колата между двамата мъже и жената и тя, види се, подир героични усилия, успя да се изправи цяла с очевидната цел да се хвърли от колата. Навалицата пак се спусна. Но появяването на селянката изчезна като едно видение. Тя се пак смъкна във файтона под дъжд юмруци и там сега се видеше само главата на джандарина, а отстрани стърчаха само двата крака, обути в цървули, на селянката. Файтонът закриви из новата улица, която е между митрополията и Дондуков булевард — тогава пак видяхме цялата група: селянката беше простряна в дъното на колата, в краката на джандарина, а мъжът й с цялата тежест беше се тръшнал въз нея, за да й пресече всяка възможност за изскубване, а с една ръка й запушваше устата, за да не вика.

Ние останахме смаяни на мястото си, с поглед, прикован на отходящия файтон, който скоро изчезна. Тълпата бавно се разотиде. Няколко жени разменяха последните си впечатления.

— Та какъв живот ще бъде подир това? — питаше една.

— Не видиш ли, какъвто е бил и досега. Клетата женица! — отзова се друга състрадателно.

— Истина, той я много биел…

— Така ли? Та коя няма да стори като нея? — пое друга.

— Я си гледайте работата — извърна се една, която тръгваше, — и тя е хубостница: каквото дирила, намерила…

Всичките се обърнаха въпросително към говорящата.

— Не чухте ли баща й какво казваше? Срамотница! Тия обяснения поохладиха симпатията към жертвата и внесоха изново разногласие в разговора.

— Тогава пада й се да яде бой — забележи една строго.

— Е, ще я накара ли с това повече да го обича — пое друга.

— Нека, нека. Нека познава човека си, жена му е най-после; сега навикнаха всички от нищо да оставят мъжете си… къде ще му иде краят тъй?

— Ами къде я води сега? Тя го мрази.

— Мрази го, но той я обича като луд, жена му е… Я си помислете какъв срам му докара!… Да я скъса макар, вонтата недна — гълчеше друга.

Аз си тръгнах. Но и нататък в ума ми се въртяха образите и на невярната съпруга, която заставяха чрез градушка юмруци в главата да възлюби мъжа си; и на мъжа, който, оставен и обезчестен от нея, още по-страстно й се привързваше и с варварски бой я отвеждаше назад в дома си, който щеше да стане вечен ад и за двамата; и на джандарина, инструмент на закона, който запазваше правото на по-силния, и всичко това сгрупиране на факти, повидимому прости, защото всеки ден не ги повтаря, а всъщност така загадъчни, непроницаеми и трагични, прие в мислите ми хаотичен образ и се превърна в мрачна като нощ енигма!…

Като кривнах зад ближния завой, аз пак се обърнах и видях жените, че още гълчаха на първото си място. Вероятно и тях затрудняваше енигмата, същият страшен въпрос, по-страшен от всичките Дамоклеви мечове, които висят над главата и на варварските, и цивилизованите общества; въпросът, който никакви гениални умствувания на новата философия, никакви социални и политически преврати няма да го разрешат… И кой знае де е секретът на тая страшна дисхармония между двете половини на човешкия род? Дали не е в условията на живота, дали не е в степента на културността на тая чуковецка мадам Бовари, на тая българска госпожа Каренина или е в историята на човечеството, или в други негли обстоятелства, или пък в подвижното и капризно като вълна човешко сърце?…