Иван Вазов - Белимелецът ((Из живота на един разбойник))

Ахмед ага със заптиетата се настаниха в една от стаите, в най-широката, на която прозорците можеха да служат за мазгали. Славча запряха долу в зимника, като удвоиха връзките му и заключиха добре отвън вратата. Един остана да бди на стълбите.

Нощта беше ясна, но безлунна. Когато повечето захъркаха, Ахмед ага стана, забучи си двата пищова и ятагана, взе фенерче и излезе. Той мина през одърчето, дето се разгаряше един мангал, слезе из стълбите и срита там заптието, полузадрямало вече, отвори вратата на зимника и влезе при пленника. И заптиетата, що бяха горе, и другото, що бе на стълбите, знаеха, че Ахмед ага отива да прави изпит на тоя час на разбойника, както имаше обикновение. Ахмед ага беше специалист по следствената част: жестокостта му се разлива с изобретателността на мъченията и изтезанията, с които измъкваше признания из устата на разбойници-българи. Тоя път той не вика никой помощник, очевидно той си имаше причините за това.

Славчо, опрян до стената, бе клюмнал главата си надолу, тя висеше като претрошена, защото не можеше да я подпира с ръцете си, които стояха вързани отзад на кръста му, нито можеше да клекне, защото друго въже го пристягаше през гърдите за стълпа.

Той трепна, откри очи и погледна учудено най-напред, после апатично. Вероятно той разбра защо иде свирепият турчин тука, но остана спокоен и пак впери към земята неподвижен поглед.

Само по челото му веднага изби пот. Ахмед ага, с ятаган в ръка, приближи Славча и му извика:

— Чуй, гявур!

Славчо вдигна глава и се изправи добре на вкочанясалите си премалели крака. Неговият гигантски ръст надминаваше с три педи главата на дребния Ахмед ага. Неговата удряше потона. Той наумяваше един яко вързан голям звяр, който и така внушава страх с грамадността си. Но Ахмед ага знаеше, че няма от какво да се бои. Очите му светяха зловещо на свещта и се впиваха в Славча, който гледаше безучастно надолу.

— Сега да говориш истината! — каза Ахмед ага.

Славчо само го погледна и пак свали очи надолу.

— Ти мълчиш, краставо куче? — извика турчинът сърдито. — Мангалят се разгаря.

Тия зловещи думи „мангалят се разгаря“ бяха в състояние да направят да замръзне от ужас и най-желязната душа. Славчо, като разбойник, от всички по-добре знаеше за кои хора турят да се разгаря мангал. Потът се лееше по бузите му, но той мълчеше.

— Слущай! — заповяда му Ахмед ага.

Славчо впери очи в него.

— Кажи дека е видинската хазна?

— Не зная.

— Аз тозчас ще те направя да знаеш… — каза Ахмед ага, като го перна с тъпата страна на ятагана си по вързаната дясна ръка. Ударът беше тъй силен, щото се чу ясният сух отзив на костта на лакътя. Славчо примижа болезнено.

Ахмед ага повтори няколко пъти питанията и заплашванията си, но безуспешно. Разбойникът пазеше упорито мълчание върху мястото, дето бяха закопали парите. Това докара турчина до побесняване. Той желаеше да узнае без свидетели де е заветното място, което навярно не е далеко оттука.

Но понеже Славчо не обаждаше, той беше принуден да прибегне към мъките, както обикновено, и тогава трябваше да вика и помощници, които щяха да присъствуват при неминуемата изповед на Славча. Той се запени от ярост.

— Казвай!

— Не знам.

Няколко минути Ахмед ага се умълча, като, че мислеше с кое мъчение да захване.

Изведнаж погледът на Славча се оживи и светна. Лицето му, замъртвяло и безучастно спокойно досега към всичко, което се касаеше до съдбата му, придоби енергично изражение; завчас някаква внезапна и съдбоносна решителност обзе душата на вързания и той смело и право устреми погледа си отвисоко към турчина. Турчинът забеляза с удоволствие това излизане из безответната апати; той разбра, че под влиянието на страха от мъките Славчо се е решил да говори.

И не се излъга.

Славчо каза:

— Знам де са закопани парите.

— Дека са?

И Ахмед ага впери в Славча пламтящи от любопитство и от ненаситна алчност очи.

— Парите ги закопахме тъдява, близко…

— Тук, при Бели Мел?

— При Бели Мел.

— Това каза и онова псе, дето пукна снощи. Ти разкажи по-тънко де са!

Славчо не отговори.

— Казвай де!

— Какво?

— Останалото: помни, че ако лъжеш, меса ще капят — каза Ахмед ага.

Славчо не отговори.

— Защо млъкна?

— Как да ти разправя, като не знаеш мястото? Това не може да се разправи с думи.

— Как се вика мястото!

— Синият бряг.

— Къде е той? Не знам аз тоя син бряг…

— При реката, над един камък…