Иван Вазов - Белимелецът ((Из живота на един разбойник))

Когато Славчо се затичаше към бука и Вълкана припна към същата посока. Тя се спря при дънера.

ВЈтоваасъщо времелзаптиетатаЮпродължавахаЪопипом и мълчаливоХда идатСкъмСкрая на горатаа отдетоЮсе захващаше п шата СКогатоССлавчомсе озоваСна един от долните клони наХбука атегбяхаЩтъкмоУподлнего ЦБяха¤шест души и¬един селянині Славчойпозна мухтаряа Славчо се настани зад един клон, който го защищаваше, и изпразни двата пищова въз заптиетата.

Един заглушителен гръм, последван от проточени екове, изпълни планинските самотии.

Когато димът се поразся, Славчо назърна долу. Едно заптие беше паднало и се гърчеше в предсмъртна агония. Мястото около падналия беше опустяло. Славчо видя през шумата на бука другарите му, които бягаха назад, като се провираха между дънерите и диреха подслон срещу куршумите на невидими врагове.

Минаха се няколко месеца от това време.

Тройното убийство на Белимелеца, след като направи голям шум и даде повод на турската власт да извърже и закара в София почти половината от мъжете на Бели Мел, посочвани от чорбаджи Недя като съучастници и едва ли не като прями виновници на злото, най-после хвана да се позабравя и впечатлението от него да застива. Селото попатаса. За Славча най-напред нищо не се чу. Предполагаха, че той е минал в Сърбия с жена си. Но после хванаха да се носят мътни слухове, че той пак обикаля тъдява горите с някаква нова чета, в която участвува и Вълкана. Наистина този слух донейде си беше за вярване, ако се съди по това, че ненадейно из Бели Мел се изгубиха двоица селяни, когато турците бяха поискали и тях да откарат в София, и до ден днешен не бяха се завърнали, нито пък обадили деЭса Х Владка го прибраха едни далечнивсродници наСВълкана ЪноХкъщата й нем кой даХзавардиЪ тя полека лекаСбиде,изпообрана лостаналаЫбез господариа затвори сеС запустя ЪТаядпролетаслухът за СлавчаСс още поЦголямабупоритостСсе разнесе дВидели гоСдаже [???] някои, че слизал по урвите в село Помеждин, в което му било тайното гнездо; три пушки бяха изпразнени преди една неделя срещу един къраасъ, като минавал край Лясковското бранище, и всички вярваха, че тия пушки са хвърлени от Славчовата дружина. Името на Славча пак хвана да прониква в селото, в къщята и в разговорите и образът му да оживява в душите на белимелци. При тайната радост, която чувствуваха, че техният юнак е жив и здрав и че отмъщава на народните врагове, усетиха неволен страх, като се премисляха, че един нов бабаитлък на Славча можеше да хвърли в нови страдания Бели Мел.

— Той си е вземал дърмите в планината — каза чорбаджи Недю, — ама скоро и неговата кожа ще бъде одрана! Няма ли кой да му каже на тоя бербантин да се поразява оттука, та да ни остави на мира?

След няколко дена една вечер Найден овчарят слезе от планината и донесе на Недя чорбаджи един куршум с кръст изрязан по него и му каза:

— Чичо Недьо, много ти здраве от Славча и за да повярваш, че от него ида, даде ми тоя аманет да ти го донеса.

Недю го погледна слисан, без да поеме куршума.

— Е, какво иска? Що ми праща тоя куршум? — попита чорбаджият.

— Ето защо: каза ми да пратиш още зарана за дружината му двайсет чифта опинци, половин ока барут и една ока тютюн. А на Илинден да приготвиш софра, че ще ти дойде на гости, за да го гостиш…

Недю чорбаджи изгледа настръхнал Найдена.

— Та ти за такива работи ли идеш от оня хайдутин?

— Чорбаджи, вина нямам аз. Ти знаеш, кърски кора сме; ако не послушаме — всичко наше е в ръцете им. Каквото ми каза, това ти обаждам. А там ти знаеш.

— А тоя куршум защо го праща?

Найден се смълча.

— Какво иска с тоя куршум да каже?

— Чорбаджи, не зная…

— Ще ме утрепе ли?

— Не зная, чорбаджи…

— И кръст още турил тука! — каза Недю, като се вторачи в куршума, който бе взел.

— Така, кръст има — потвърди Найден.

— Защо е?

— Той целува тоя кръст божи; санким закле се в него, че ако не извършиш, дето ти поръчва…

В очите на Недя сега светна някакъв огън.

— Харно, занеси му отговора ми. Недю захвърли куршума в Огоста, тури небрежно ръце в джебовете си, па каза на Найдена:

— Найдене, много здраве да носиш на хайдут Славча.

— Сполай, чорбаджи.

— Носи му много здраве — продължи Недю — и му кажи, че цървули и барут дома нямам, та ще ида на Берковица да му ги купя, и тютюн — бохча тютюн.

И Недювото лице побледня.

— Ами аз да чакам ли?

— Ти си иди, а барута и цървулите, кажи му, че няма да му ги пращам, ами ще му ги предам тука на Илинден, кога ми дойде да го гостя… Аз ще му приготвя хубава трапеза, дето не е ял през целия си живот. Лицето на чорбаджи Недя от бледно стана зелено. Но овчарят слушаше само кротките думи на Недя, без да схваща по това грозно изменение на лицето му истинската им смисъл.