Иван Вазов - Белимелецът ((Из живота на един разбойник))

На 1862 г., в август, падна в ръцете на турските заптиета едно подобно горско пиле, един разбойник от четата на Минча войвода — Славчо белимелецът или както просто го викаха — „Белимелецът“. Както го показва и името, той беше от Бели Мел. Преди да напусне селото и къщата си и да улови планината, Славчо бил мирен и работлив лозар и никой не можал да предвиди, че ще свърши с хайдутлук кроткия белимелец. Но съдбата си играе с хората. Еднаж, при едно скарване с някой свой роднина за едно късче бранище, той се сборичкал с него и как — сам не знае, го ръгнал с ножчето си… Тогава той забягнал и се събрал с дружината на Минча войвода, която върлувала от няколко години тъдява. Много пакости, много обири и убийства лежали вече на душите на юнаците, без да може някой да ги закачи. Преди един месец те обрали пощата, която носела от Видин за София държавни пари от около сто хиляди гроша; трима, души от заптиетата, що придружавали пощата, паднали. Но подир тая голяма сполука за четата настанали тежки дни. Силни потери били пратени навсякъде. Вчера четата била загащена при Влашко село, трима души били убити, другите се разбягали, а двама паднали в плен — единият от тях бе Славчо. Другият, хванат тежко ранен, умрял под боя, чрез който успели да изтеглят из устата му показанието на мястото, дето била заровена хазната. Тя била закопана някъде при Бели Мел… Но разбойникът издъхнал, преди да узнаят по-точно мястото.

Селото настръхна от ужас, когато видя, че се подадоха десетина заптиета с насочени пушки в гърба на Славча, който вървеше отпреде им с вързани ръце отзад.

Това беше през последните дни на август месец. Горещ пот, размесен с кървави вади, течеше по дебелия врат и широкото почерняло лице на хванатия разбойник. Той беше един великан, каквито нерядко откърмя тоя край: жилестите му ръце, силно извити назад и десетина пъти увити с въжето, сочеха да притежават съкрушителната сила на Самсоновата десница. Би казал човек, че отвързани внезапно, те с един размах би повалили на земята вардачите му… И наистина узна се още тогава, че Славчо два пъти скъсвал въжето из пътя, доде го карали, обаче безуспешно. Кървавите рани, що носеше на врата си, бяха му дадени с тъпото на ятаганите подир всяко опитване за изтръгване лактите си от връзките и шията си от бесилото. Сега, убеден, че са напразни всякакви усилия, той се бе покорил на съдбата си и послушно вървеше пред заптиетата, но без да прошушне една дума, нито да се помоли да го пощадят от свирепите удари, които без нужда и без причина вече продължаваха да му нанасят турците.

Най-зверовит от тях беше Ахмед ага, онбашият. Когато влязоха в селото, той извика:

— Ето гнездото на вълка, ще го разсипем до основание, за да се не увълчват вече други такива мръсни гадове.

Истина, тая закана на Ахмед ага нямаше да се осъществи буквално, но тя означаваше боеве, грабеж, изнасилвания, олелия в селото, както ставаше обикновено в такива случаи.

Улиците бяха запустели.

Когато минаваха край едно плетище, из вратника изкокна разбрадена жена и завика раздирателно:

— Славчо, Славчо!

Славчо се извърна към невястата (тя беше неговата), погледна я апатично и пак свали очи надолу.

Жена му продължаваше да вика и да вайка зад него:

— Славчо! Славчо!

Тогава той се извърна и й каза строго:

— Мълчи, Вълкано!

Вълкана го последва; тя приличаше на луда.

Едно заптие се наведе, събра камъне и захвърля въз нея, както въз куче, с попръжни.

Тогава тя се скри в двора си, като пищеше отчаяно.

До вечерта заптиетата под командата на Ахмед ага под предлог да дирят скрити разбойници из къщята и да изпитват домашните, направиха кански да пропищи селото… Ние избягваме да разкажем жестоките и възмутителни подвизи на заптиетата. Славчо беше белимелец, това съвпадение даде кураж и право на пленителите му да наситят до воля зверската си мъстителност, алчност и животински похоти в нещастното българско село…

Понеже беше късно вече и уморени от работа, Ахмед ага реши тук да пренощуват, нежели в друго село, по-малко сигурно. Утре рано щяха да тръгнат, за да гонят Берковица. Къщата на чорбаджи Недя биде избрана да бъде гостоприемство на турците и тъмница на пленника. Тя беше едничката в селото висока, с двор, ограден с каменни зидове, и стаите й се затваряха със здрави врати, които се заключваха с още по-здрави катанци. Прибавете при това, че чорбаджи Недю беше още твърде предан на турците и християнски кръвопиец, каквито се въдеха само по онова време.