Андрея Илиев: Детектив в зоната на здрача

Настроението на Ник се повиши забележимо. Той се настани така, че приятната гледка да е непрекъснато в обзора му и потри ръце:

— Какво ще пием?

— Само не уиски.

— Защо да не е уиски?

— Не подхожда на обстановката — вдигна рамене Коцето.

— Много ви изтънчват в тия институти, брей!… Пия само сливенска перлова!

Лейтенантът кимна на кръчмарката и се понесе към тях като прочутият бриг с алени платна. Вятърът така духаше в тях, че те всеки момент щяха да се скъсат. Той й зашепна нещо на ухото, а Ник стоеше нащрек — все му се струваше, че пазвите няма да издържат налягането и ще се пръснат.

— Дали носи сутиен? — попита той плахо, когато жената-кораб пое обратен курс.

— Не знам — вдигна рамене Рошльо.

— Че какъв полицай си, бе — ядоса се Ник. — Това трябва да е била първата ти работа, щом си дошъл тук.

Коцето се усмихна неопределено.

— Но аз ще ти поправя грешката.

Вече бяха към края на вторите чаши, когато в ъгъла застана немлад вече мъж с гъдулка.

— Мечка няма ли? — захили се Ник.

Лейтенантът се подсмихна търпеливо и го повика с пръст. Той дойде — жив овчар, жив облъскан селянин, маскиран като музикант.

— Между другото ли свири?

— Откъде позна?

— Видях му ръцете — тоя копа, рине на овцете…

— Да — кимна Коцето. — Но чуй какво ще изпее.

Какво му пречеше, докато гледа кръчмарката и да слуша?

Гласът бе гърлен, дълбок и гъдулката сякаш бе правена за негов съпровод.

Коцето нервно запали цигара, загледан в гъдуларя.

— Че там си Стоян намери

Три моми, три самодиви.

Трите се голи къпеха…

Рошльо блъсна Ник по гърдите и въодушевен попита:

— Чу ли?

— Какво? — учуди се той.

— Как какво? Песента!

— Какво да й слушам? — вдигна безразлично рамена Ник. — Гледай…

— Ех, майка му! Абе ти да не си сексуален маниак?

— Просто съм мъж на място — обиди се той.

— Слушай!

— Какви рокли? — наостри уши Ник.

— Ама ти не слуша ли досега? — плесна се по челото лейтенантът. — Заварил самодивите голи в езерото и им взел дрехите. Те го молели, а той не ги давал и накрая отвел едната в къщи…

— Трябвало е да ги изчука и трите — поклати глава с укор Ник.

— Боже мой, ти да не си вече пиян? Родила му самодивата дете и на кръщавката той я накарал да му играе самодивски танци…

— И той се прецакал, нали? — махна с ръка Ник.

— По дяволите! — ядоса се лейтенантът. — Слушай! Това има връзка със случая Тен!

Ник го погледна особено, промърмори едно „хайде, бе!“ и се заслуша.

— Слушай! — изхърка Коцето на ухото му.

— … че из коминя изхвръкна…

— А! Не се сдържа вече той. — Чу ли? Из комина!

Десетината посетители се заизвръщаха. Ник се почеса по врата. После поклати тъжно глава:

— Ей, мамка му, какъв боклук бълват вече полицейските училища.

— Ник…

— Абе ти да не си пиян? — ядоса се той.

— Послушай ме…

— Какво да те слушам? Тук има убийство, а той вместо да се разрови, изучава народното творчество! Самодиви! Ето ти самодивата — посочи той тържествуващо кръчмарката. — И тя не ще песни, а нещо яко… Питай я, ако не вярваш.

— Добре де, добре… Седни.

Ник сърдито се тръсна на стола и удари голяма глътка ракия.

— Ще ме изслушаш ли?

Гъдуларят свърши и се поклони под редките ръкопляскания на посетителите.

— Ти ли го докара?

— Пее си човека всяка вечер — вдигна рамене Коцето.

— И ти всяка вечер го слушаш?… Е, не е чудно, че си я окъсал.

— Чу ли песента? Той не е измислено лице. Живял е. И всички са знаели, че си е довел жена от далечно място. Но откъде — и в селските регистри не е писано. Преданието твърди, че е била самодива.

Ник притвори очи.

— Добре. Но аз го намерих в регистрите. Детето. И е кръстено през хиляда деветстотин и четвърта — тогава, когато е станало първото убийство.

— Абе ти…

— Тогава е избягала самодивата!

— Ама че улика!

— Партизански поляни е новото име на местността. Но всички тук ги знаят като Самодивски поляни.

— Тъй. Имаш ли друго?