Андрея Илиев: Детектив в зоната на здрача

Появи се и овчарят — среден на ръст, с побелели коси и дочени дрехи в неопределен цвят. Той спокойно проследи атаката на кучетата и чак когато Ник замята камъни на всички страни, ги повика. Те се укротиха и повлякоха опашки обратно. Овчарят също му обърна гръб и тръгна към колибата си.

— Хей — извика Ник.

Колкото реагира тоя, дето клати дърветата, толкова и той. Ник събра десетина камъка и тръгна след него. Когато застана пред вратата, оня седеше на столчето и се мъчеше да отреже парче хляб.

— Аз ще съм ти комшия.

Вече беше успял да извади пушката и да я подпре в ъгъла! Глупак, а?

— Купих оная къща долу.

Най-после успя да откърши голям краещник, извади от торбата си буца сирене и заръфа невъзмутимо.

— Абе ти не говориш ли?

Ни звук, ни стон.

— Значи не говориш — рече примирено Ник. — Аз дойдох да питам за мляко.

От устата му долетя тракане като от каменоломна. Ник се опита да разбере кое поддаде — хлябът или зъбите — но бързо се отказа.

— Само лятото ще идвам тук и ми се ще да купувам млекце от теб.

На бай Димитър най-после му дойде нещо умно — отпи от тубата, за да накисне хляба.

— Една цигара? Вземи, бе! Не щеш?… Правилно, вредни са. Сърцето, дробовете… Абе няма да векуваме с орлите… Пуша си и добре се чувствам. И ракийца пийвам. Ти? Ако нямаш, аз долу… Само едно ми е зора тек: мацките. Тоест, жените. Няма жени. Лошо. Как я караш? Аз май няма да мога… Абе от града казаха, че тук идвали туристки. Бели такива, гражданки. Разгонени. Закачаш ли от тях?…

Ник се увери, че кучетата кротуват и хвърли камъните.

— Видели една да върви насам — продължи нехайно той, но очите му не слизаха от лицето на овчаря. — Русокоса. Хубава. С дълги коси.

Колкото и незабележимо и мимолетно да бе, успя да долови потръпването на възрастния мъж.

— Имам много стаи. Ще направя туристическа спалня. Ще идват редовно женски. Тъй че и третата ми грижа ще отпадне.

Нищичко — пасува си.

— Значи с млякото ще стане, а?

Ник понечи да тръгне, но се поколеба и рече:

— Не си разговорлив… Е, трудно ще я караме… Хайде, довиждане.

И тръгна надолу. Сега му бяха ясни две неща — че той знае нещо по случая Тен и защо разследването не бе взело показания от бай Димитър. А и друго — ходеше с цървули. Четиредесет и трети или четиредесет и четвърти номер — толкова, колкото бяха и стъпките върху мокета.

Не се обръщаше. Няколко пъти вдига огледалце в шепата си към очите и успя да засече овчаря. Притичваше от дърво на дърво встрани от пътеката и току опъваше врат като червей иззад някой дънер. „Слончо“ — усмихна се Ник.

Жена имаше. Дали руса, дали стройна — божа работа. Но я имаше. Пит Колеф не лъжеше. И явно не би трябвало да се търси в градчето или ресторантите и мотелите в околните селища. Тя беше тук. Туристка? Сигурно. Отегчена госпожица от хайлайфа или обтегнала отношенията си с полицията проститутка. А защо не и някоя луда? Трябваше да направи справка в психиатрията… Анализът по слабините на Тен показваше, че тя е достигнала до върха на удоволствието. Хубава работа… На слизане му счупила врата… Боже мой, каква жена! „Трябва да внимавам с приятелките си“ — направи извод Ник и засече, че бай Димитър изостава. Ясно.. повярва му.

Той повървя още стотина метра и след поредната чупка на пътеката се отби встрани и почака. После тръгна обратно. На четвъртата минута го стигна — вървеше тежко и достолепно като селски бизнесмен. Остави го на половин километър от кошарите заради кучетата. Влезе в гората. Наскуба треви от различни места, начупи борови връхчета и се натърка с тях — от косата до подметките на обувките. Не вярваше бай Димитър да ходи на любовна среща с псетата, но кой го знае — овчарска му работа… Върна се пак край пътеката на здрачаване и дълго си избира място, защото искаше хем добре да вижда подстъпите към кошарите, хем вятърът да духа към него.

Стъмни се. Нощта бе ясна — небето приличаше на обсипано с фойерверки. Луната висеше като огромен селски хляб и обливаше планината в светлина. Беше топло. „Само за любов“ — ядоса се Ник. Но когато го напъплиха комарите, размисли: „Недай боже да си заголиш задника — ще го направят на решето.“

Малко след девет часа овчарят се зададе. След него подтичваха две от кучетата, но той ги върна с късо изръмжаване. Мина на два метра от Ник. В ръката си държеше розовото пакетче със синята панделка.

— Колко съм умен — умилен се самопохвали Ник и пое след него.

По пътеката вървяха двайсет минути. Когато стигнаха рекичката /Ник си спомни картата, това бе под Просеник/, овчарят тръгна покрай коритото й. Това му дойде като дар божи — водата скачаше посребрена от луната и бърбореше по камънаците като истинска клюкарка. Дори и да настъпеше суха пръчка, пукотът й би потънал в нейния шум.