Андрея Илиев: Детектив в зоната на здрача

— Гащи сложи ли си? — изсъска той.

Тя махна с ръка.

— Сложи си гащи!

Мария му се изплези и отвори вратата.

Влезе нисък, пухкав мъж с остатъци от червеникава коса по главата. Той огледа неспокоен стаята, цъфтящата в розовия минижуп Мария, опънатите боси крака на Ник и попита с несигурен глас:

— Детективска кантора „Алф“?

Ник посочи висящата кукла на телевизионния герой над главата си и се ухили:

— Няма проблеми!

После забеляза босите си крака, усмивката бавно започна да се топи и той ги запридърпва към края на плота. Когато те потънаха отдолу, очите на гостта постепенно се заразширяваха, сякаш бяха свързани с реостат.

Мария махаше зачервена зад гърба му.

Ник се обърка и вместо да скрие револвера, вдигна го.

Дребният мъж направи крачка назад и главата му се заклещи между гърдите на Мария. Той се стресна, извика и с извръщането си я хвана през таза. Сега очите пък на секретарката започнаха да се забелват.

— Скрий револвера! — успя да извика тя.

Ник най-после загря, отвори бързо чекмеджето, пусна оръжието вътре и плесна радостно с ръце:

— Няма го вече!

Е, разделиха се. Тя седна зад своето бюро, а оня се настани на дивана. Извади носна кърпа, която сигурно използуваше и за чаршаф и избърса запотеното си лице.

— Боже мой… боже мой… — рече тихо и стрелна скришом Мария.

„Дали е разбрал, че е без гащи?“ — помисли Ник и поклати глава заканително.

— Той си е такъв… — заоправдава го с пластмасова усмивка секретарката. — Като няма работа, все търка револвера.

Ник се изкашля авторитетно и рече с инструкторски глас:

— Оръжието трябва да се поддържа. — И тъй като човекът продължаваше да мълчи, той го подсети: — А вие?

— Нещастие, господине. Естествено, нещастие…

Едва сега Ник забеляза, че под очите му имаше тъмни мастилени сенки, а лицето му бе с оня характерен и тъй трудно описуем цвят на смъртноболните.

— Лошо ли ви е? — съчуствено попита Мария.

— Да — призна той. — Но не можете да ми помогнете.

— И все пак?

— Да,да… — разбърза се дребосъкът. — Като казах това, имах предвид лекарска помощ… А иначе много разчитам на вас.

— Казвам се Николай Шишманов.

— Благодаря… Сигурно сте от стар род, господин Шишманов.

— Да… Прадядо ми живя сто и четири години.

— Внушително — поклати глава дребният. — Дано и вие да ги доживеете.

— Защо не? — поклати глава Ник. — Пия по-малко от него. За другото съм му по петите.

Мария притвори очи и нервно зачука по бюрото. Той се стресна и пак попита:

— И все пак?…

— Казвам се Пит Колеф и бях най-близкият човек на Тед Тен.

— Тед Тен ли? — понадигна се Ник от стола. — Тенисистът?

— Радвам се, че славата на моя приятел е достигнала и до вас, господине.

— Слушай, вярно ли е, че за последните десет години е изчукал три хиляди момичета?

Господин Колеф сви недоволен вежди, но отговори сравнително вежливо:

— Никога не ги е броил, но жени край него имаше повече от достатъчно.

Ник свирна впечатлен и загледа събеседника си с по-голямо уважение.

— Впрочем, точно жените бяха една от причините Тед да напусне за известно време светските салони и да дойде в България.

— Хм… България ли казахте?

— Все това ти говоря:чети вестниците! — подхвърли Мария. — Ама ти видеото, та видеото…

Господин Колеф я изчака вежливо да млъкне и обясни:

— Вестниците не са писали. Никой освен мен не знаеше, че Тед Тен е в България.

— Видя ли? — озъби се Ник. — Защо да ги чета като не са забелязали идването на Тед Тен?

— Дойдохме инкогнито. Тед искаше да си почине. Месец преди това аз прескочих до тук, за да купя на мое име една къща в Рила.

— На Боровец? Там…

— Не, господине. По-навътре. Вдън горите. Искахме да бъдем далеч от хората и успяхме. Единственият ни съсед отстоеше от нас на четиредесет минути път. Нямаше телефон, радио, телевизия, до нас не достигаха вестници. Идилия. Тед започна да се съвзема и на четвъртия ден попита дали не съм се сетил да взема ракети за тенис. При положение, че му се повръщаше при вида им!

— Чист въздух — промърмори Ник.

— И риболов, господине — натърти Пит Колеф. — Ходеше редовно на риболов. Аз затова и избрах тая къща — наблизо имаше две езера с кристално чиста вода. Плюс пъстърва по кило парчето!

Ник закима с глава, но Мария скептично сви устни.

— Но нещата вървяха добре до четвъртия ден. На петия той откри третото езеро. На шестия каза, че му се мярнала жена…

— Жена ли? — изненада се Ник.