Димитри Иванов - Страхът и малката Мери

Страхът е предпоставка за развитие на волята: нима са нужни волеви усилия, за да преодолееш нещо, което липсва?

Потребността да се страхуваш трябва да бъде задоволявана. Гладът за страхови усещания трябва да бъде насищан. Естествено тази потребност сега не е в праисторическия си чист вид.

Да си спомним сгушените деца, които слушат уплашени и очаровани страшната приказка. Защо има толкова жестокости и толкова ужасна тайнственост в приказките на големите разказвачи? Защо е толкова страшна историята за Хензел и Гретел? Защо в „Хиляда и една нощ“ на Шехерезада така бързо се режат глави и има толкова зли джинове? Защо Шекспировите орисници ни карат да изтръпнем, когато се появят сред мъглите на тресавището?

По същата причина, по която народното въображение е създало върколаците и вампирите. Независимо дали се наричат лугару или самовили, тяхното предназначение е да ни плашат, да задоволяват една потребност на психиката ни. Тази потребност е само човешка, животните я нямат, както нямат и потребността да се смеят. Амплитудата на човешките настроения е по-широка и в двете посоки.

Във фолклора няма излишни умотворения, страшните митически същества са задоволявали същата потребност, която по-късно започват да задоволяват по-модерните чудовища. Приказното е неделимо от страшното и тайнственото. Ужасните творения на народното въображение не са винаги отговор на нуждата да се намери някакво (естествено ненаучно) обяснение на явленията. Ненаучните обяснения за света не са непременно страшни. Страховите емоции, изглежда, са нужни, защото страхът е камшик за въображението и тренировка за него. Едно полезно упражнение за трениране на психическа устойчивост. Труд и почивка, глад н засищане, страх и ведра самоувереност — вечна диалектика на динамичното равновесие.

Тази потребност се развива през детските години, но ни съпътствува цял живот. Залагаме на тотализатора, скачаме от трамплин. В малки дози страхът е лечебен. Отиваме на стадиона, за да се страхуваме да не загубят „нашите“.

Решителността ни ще изчезне, ако не я каляваме с умерени дози страх. Понякога се получава и страхово пристрастяване. Умерените дози вече не действуват. Тотализаторът се заменя с рулетка, приказките на Шехерезада с трамплин, от който ревящият мотоциклет трябва да прелети пространството до отсрещния бряг. Какво са каскадьорите, ако не продавачи на страх? Дали постоянните адреналинови шокове са им станали потребност, не е толкова важно; същественото е, че има публика, търсеща стоката, която те предлагат.

Страхът, като заложена в родовата памет способност да се предвижда опасността, винаги е бил спътник на мисленето. Включително на политическото. Франкенщайн направи и политическа кариера. „Културната революция“ в Китай беше едва в началото си, когато в световния печат се появи снимката на великия кормчия под заглавие, че маоизмът е сътворил своя Франкенщайн.

Страхът продължава да се интелектуализира и политизира. Страхът от военна катастрофа липсва или е приглушен в мисленето на привържениците на оръжейната надпревара. Неутронното оръжие също бе назовано Франкенщайн — като чудовището, което се нахвърлило върху създателя си.

Освен Франкенщайн Мери Шели има и роман, който е озаглавен „Последният човек“: за един двадесет и първи век, когато светът се е обезлюдил. Страшно, нали? Ако страхът наистина е предварителна представа за бъдещи събития, на лицата ни ще се изпише изразът на хора, които са запалили цигарата си откъм филтъра.

Не, не — страхът беше предусещане на възможното, а не на вероятното. Въображението моделира различни модели на развитието; ала страхът изостря критерия на избирателността.

Личността на Мери Шели сигурно винаги ще остане малко загадъчна като творбата й. Да живееш с поета Пърси Бнш Шели, не било лесно: децата му умирали, книгите му не се продавали, все не получавал наследството си, все се влюбвал в някоя друга, а като се разболял, виждал собствения си призрак да се разхожда по терасата.

Но Мери го виждала с други очи; през 1817 — тогава била на деветнадесет години и току-що омъжена — тя пише: „Моя сладка любов, роден си за Дон Кихот и ако този образ не беше съществувал само в главата на Сервантес, сигурно щях да си изградя теория за прераждането и да докажа, че си живял в Испания преди сто години и си се сражавал с вятърни мелници.“

Ако животът с Шели бил труден, животът без него, изглежда, бил още по-труден — узнаваме от Ричард Холмс, който обяснява и други неща. Пет години по-късно, след като Шели се удавил заедно с приятеля си Едуард Уилямс в залива Специя (тяхната 24-футова шхуна била безнадеждно претоварена с ветрилна площ, направена по-скоро да лети, отколкото да плава), Мери Шели пише на вдовицата на Едуард — Джейн Уилямс (през 1822 г.): „Не бях Ева в рая — такъв нямаше, — а човешко същество, познало обикновеното щастие на близост и обич; един ангел е бил в затвора на плътта, не е могъл да се примири с него, отлетял е и го е оставил — аз съм като онези поетични образи, които са били обичани от свръхчовешки същества и после оставени от тях; отчаяна, нетърпеливо чакам мига, в който отново ще се срещнем.“