Ейджи Йошикава - Тайко

Съпругата на Инучийо сключи ръце пред наведеното си чело.

В този миг Инучийо влезе да потърси жена си и видя Хидейоши.

— На това място не можем да ви приемем както подобава. Най-напред, моля ви, свалете сандалите и станете от пода.

Съпруг и съпруга направиха всичко по силите си да убедят госта да седне на по-почетно място, но Хидейоши отказа и продължи да говори с тях все така непринудено.

— Бързам да стигна до Китаношо и сега настина не мога да отделя време за тържествен прием. Ще може ли обаче да се възползвам от любезността ви и да помоля за купичка ориз?

— Лесно ще изпълним такава молба. Но няма ли да влезете поне за минута?

Хидейоши дори не посегна да развърже сандалите си.

— Това да оставим за друг ден. Днес трябва да бързам.

И Инучийо, и съпругата му познаваха добрите и лошите страни на нрава на Хидейоши. Тяхното приятелство никога не беше зависело от взаимни задължения и любезности. Домакинята вдигна отново ръкави и сама застана пред дъската за рязане в кухнята.

Тази кухня бе обща за цялата крепост и там работеха голям брой слугини, готвачи и дори чиновници. Господарката Маеда обаче не беше от онези жени, които да не знаят как бързо да приготвят вкусно ястие.

И днес, и предишния ден тя сама се беше грижила за ранените и готвила за тях. Дори и в обикновени дни обаче се случваше да дойде в кухнята и да сготви нещо за своя съпруг. Сега родът Маеда владееше голяма област, но преди, в дните на бедност в Кийосу, когато техният съсед Токичиро с нищо не беше по-добре от тях, двете семейства често си заемаха по няколко шепи ориз, стиска сол и дори малко масло за лампата за през нощта. Тогава лесно можеха да разберат как е съседът им с парите, като погледнат дали прозорецът му нощем свети.

„Тази жена не е по-лоша съпруга от моята Нене“, помисли си Хидейоши. Едва успя да усети кога съпругата на Инучийо свърши с приготвянето на ориза, взе сама подноса и ги поведе вън от кухнята.

На хълма в посока към западното укрепление в една борова горичка се намираше малък павилион. Прислугата разпъна в тревата до него постелка и сложи на нея двата подноса с храна и бутилки саке.

— Не мога ли поне, макар и да бързате, да ви предложа нещо по-добро? — попита съпругата на Инучийо.

— Не, не. Няма ли да дойдат също мъжът и синът ви?

Инучийо седна с лице към Хидейоши, а Тошинага вдигна бутилката със саке. Нямаше да се възползват от близката постройка. През боровете духаше вятър, но те надали го чуваха.

Хидейоши не пи повече от една чаша, но бързешком погълна двете купички ориз, които беше приготвила за него съпругата на Инучийо.

— А, наядох се. Съжалявам, ако ви затруднявам, но мога ли да помоля и за чаша чай?

В павилиона вече беше подготвено всичко необходимо. Жената бързо влезе вътре и поднесе на Хидейоши чая.

— Е, господарке — каза гостът, докато отпиваше, с тон, сякаш се кани да я помоли за съвет, — доста време ви загубих, но сега, на всичкото отгоре, ще ви отнема за малко и съпруга.

Инучийовата жена се засмя весело.

— Да ми отнемете съпруга? Отдавна не бяхте използвали този израз.

Инучийо и Хидейоши прихнаха и Хидейоши се обади:

— Я чуй, Инучийо. Изглежда жените не забравят лесно старите провинения. Още си спомня как й те „отнемах“, за да отидем да пием.

Върна чашата за чай и отново се засмя.

— Днес обаче нещата са по-различни от тогава и ако вие, господарке, не възразявате, сигурен съм, че и съпругът ви ще се съгласи да ми отдели време. Определено бих искал той да дойде с мен до Китаношо. Добре ще е синът ви да остане тук, за да се грижи за вас.

Като видя, че въпреки смеха думите му са приети на сериозно, Хидейоши продължи:

— Значи, бих помолил вашият син да остане тук, а съпругът ви да тръгне с мен. Инучийо няма равен по опит в битките. После, в щастливия ден, когато се върнем от обсадата, бих искал отново да спра тук и да ви се натрапя за няколко дни. Ще тръгнем утре сутринта. За днес ви казвам „довиждане“.

Цялото семейство го изпрати чак до входа на кухнята. По пътя съпругата на Инучийо отбеляза:

— Вие казахте, господарю Хидейоши, че Тошинага трябва да остане тук да се грижи за майка си, но аз не смятам, че още съм толкова стара и че ще ми е толкова самотно без него. Ще останат достатъчно войници да пазят крепостта, тъй че няма да има защо да се притесняваме за защитата й.

Инучийо беше на същото мнение. Докато вървяха бързо към входа, Хидейоши и семейството Маеда уточниха часа на заминаването на следващия ден и уговориха други подробности.